Вървяхме в индийска нишка по диря, която водеше към висока трева. Внезапно пред нас видяхме самотен бивол-мъжкар. Той пасеше. Африканският бивол е страшно животно. Той напада с наведена глава и единственото място за стрелба е дебелото му чело, предпазено от широкото костно натрупване в основата на рогата му. Само тежкокалибрена пушка може да спре неговото нападение.
Исках да се върнем и да оставим бивола да си пасе. Обаче Феи имаше друго наум: тя беше решила, когато нейният любим се върне в Найроби, да може да се похвали, че е убил бивол.
— Удари го в рамото, мили — прошепна тя. — Ако не падне, аз ще го поваля.
Младият мъж нервно вдигна пушката си и стреля. Куршумът удари високо. Биволът ни нападна моментално със страшна бързина. Виждахме как по тясната пътека към нас летяха широките му рога. С възхитително хладнокръвие Феи вдигна пушката си и пусна два куршума в челото на животното. Все едно, че бе плюла. Феи видя, че биволът продължава да тича, пусна пушката и се хвърли в обятията на любимия.
Вкопчани в прегръдка, двамата стояха на тясната пътека и от тези идиоти аз не можех да стрелям. Биволът наближаваше. Виждах ясно бялата пяна върху черните му гърди и върховете на големите му рога. Ако животното със своите 1000 килограма ни удареше, щеше да ни простре на земята и да ни натъпче в нея. Когато рогата бяха само на няколко метра, успях да бутна цевта на пушката си между двамата влюбени и стрелях. Биволът се строполи, като опръска с пяна и кръв панталоните на Феи. Ударът от падането беше толкова силен, че сигурно и Феи, и нейният приятел бяха помислили, че биволът ги удря. След няколко секунди Феи отвори очи и видя бивола мъртъв до краката си.
— Мили, Хантър го уби! — извика тя щастливо. — Но ти не трябва да се тревожиш, че не можа да го улучиш. Веднага тръгваме да ти намерим друг!
— Много благодаря — каза младият мъж и обърса потта от челото си с трепереща ръка. — Искам да зная само едно — за колко време бих могъл да се върна в Найроби.
Бедната, весела, малка Феи! Когато естествените емоции престанаха да я задоволяват, тя прибягна до наркотици. Нямам представа какво е станало с нея. Без съмнение тя беше момиче със свободни нрави, но прекрасен стрелец и добър другар. Не можете да очаквате, че ще намерите всички добродетели в една жена!
Нежеланието на много спортисти да си служат с тежкокалибрени оръжия е причина за голяма част от нещастните случаи. Това мое убеждение е и любима тема, върху която съм водил много спорове. Гарантирам ви, че ако ударите слон, носорог или бивол на определено място, вие ще го убиете и с лекокалибрен патрон. Но когато спирате нападение, куршумът ви трябва да има достатъчно ударна сила, за да повали животното. Много ловци са убити от „мъртъв“ бивол или носорог, улучен, но не на уязвимо място. Силата на удара не била достатъчна да го умъртви и животното успявало да се хвърли върху човека с фатални последици.
За нещастие малцина спортисти издържат неприятното ритане на тежката пушка. При упражнения след няколко изстрела спортистът започва инстинктивно да се мръщи от болка при натискане на спусъка. Това, разбира се, се отразява зле на точността на стрелбата и той предпочита по-лекото оръжие. Спортистът забравя обаче, че във вълнението при истинския лов той няма да чувствува ритането.
Изборът на оръжието е свързан и с друг проблем: всеки спортист предпочита да си служи със собствено оръжие. Малцина обаче притежават тежки пушки, необходими при лова на едър дивеч в Африка. Ако любителят вземе пушка под наем, после той не би могъл да я покаже на приятелите си като „пушката, с която убих онзи голям бивол“. Мнозина също са чели описания на някогашни ловци, които често употребявали много леко оръжие. Но в онези дни дивечът бил толкова кротък, че човек можел да се прицелва спокойно и старите ловци не рискували да влизат в гъста гора заради някакъв трофей.
Настойчивостта на спортистите да употребяват леко оръжие е създала един недостоен обичай у някои професионални ловци. В момента, в който клиентът стреля, ловецът стреля със своето тежко оръжие. Ловецът не се интересува дали клиентът му е улучил или просто е стрелял във въздуха. Животното е повалено и славата е на клиента. За такава „услуга“ мъже като братята Макмартин, командира Глен Кидстън, майор Брус или някои други, които съм съпровождал, биха ме изпратили обратно в Найроби. И все пак разбирам поведението на съвременните ловци. Законът на девствения лес повелява да не се оставя ранено животно да умре. Така че ако клиентът нарани някое опасно животно, ловецът трябва да го търси. Клиентът не може да отиде, защото опасността е твърде голяма, а и ловецът сам по-добре ще свърши работата.