— След случая с Пейлторп аз не мисля, че е разумно да оставим работата в ръцете на обикновени любители — ми каза капитан Ритчи. — Това е задача за опитен ловец. След обмисляне Отделът реши, че вие сте най-добре квалифицираният човек. Ние искаме за три месеца лъвовете, които нанасят щети, да бъдат унищожени, за да се намали числеността им. Като възнаграждение можете да задържите кожите…
Кожата на първокласен черногрив лъв тогава струваше 20 английски лири и дори за кожа от лъвица можеше да се вземат 3 лири. Въпреки че рискът беше голям, това означаваше голяма сума за Хилда и мен. Имахме четири деца, а отглеждането на децата е изненадващо скъпо дори в Кения.
Вечерта обсъдих предложението с Хилда. В гориста местност един опитен ловец можеше да убие десет или двадесет лъва без твърде голям риск. Но унищожаването на сто в споменатото кратко време почти сигурно щеше да коства рано или късно най-малко нараняване. Хилда, която е много находчива личност, предложи една прекрасна идея.
— Спомняш ли си хрътките на капитан Хърст, с които ходи на лов за лъвове в Нгоронгоро? Те ти помогнаха много. Защо не си послужиш с кучета и сега?
Чудесно хрумване, но хрътките на капитан Хърст бяха продадени отдавна от брат му, а не можех да си представя откъде бих могъл да се сдобия с подобни. След напразни опити да купя подходящи хрътки най-сетне отчаян отидох в общинския обор за безстопанствени кучета в Найроби. Заварих пъстра сбирщина от 22 бездомници без всякаква стойност. Те бяха от различна големина и порода. Купих всичките по десет шилинга едното и ги заведох в къщи. Лицето на Хилда се помрачи, когато видя моята глутница, а през следващите дни още повече помръкваше, защото никое от тези животни нямаше домашно възпитание. Те лаеха по цял ден, а по цяла нощ виеха. Биеха се едно с друго и с прислугата. Когато това им доскучаеше, излизаха и нападаха спокойните съседски кучета. Но след седмица успях да въдворя известна дисциплина сред сбирщината и бях готов да потегля за резервата Масаи.
Властите ми дадоха шест вола за пренасяне на стръв до различни места в резервата. С тези ценни, но бавно подвижни животни, няколко туземци-носачи и моите кучета се отправих за земята на масаите.
Отначало вървяхме по главния път до Конза, на около 130 километра югоизточно от Найроби, а после свихме почти право на запад. След еднодневно пътуване започнахме да изоставяме зад себе си гористата местност и навлязохме в откритите равнини. Покритите с тръстика хижи на племето кикюи, народ от земеделци, дългогодишна плячка на масаите, намаляха. Обработените шамби изчезнаха и пред нас се простряха покрити с трева и изпъстрени с дивеч земи. Това бяха отлични пасища. Тук от незапомнени времена живееха масаите и пасяха своя добитък редом със стада от зебри и гну. Въздухът беше прохладен, чист, приятен за дишане и нямаше къща или път, които да загрозят великата хълмиста равнина. Вървяхме и вървяхме все по-навътре и по-навътре в девствената земя на резервата. Ако не беше Хилда, не бих се тревожил дали някога ще се върна в Найроби, защото тук беше Африка такава, каквато беше създадена, преди белият човек да пристигне и да започне да обезобразява тази девствена страна със села и чифлици. Нощем спирахме да лагеруваме, където се случеше да замръкнем, а когато слънцето се вдигаше над хълмовете, тръгвахме отново и следвахме не водач, а собствената си воля.
Една вечер, след като бяхме проникнали дълбоко в резервата, чух ръмжене на лъвове около лагера. По дълбоките гърлени звуци познах, че са мъжкари. В зори на следната утрин за пръв път видях масаи — двама млади морани, които бяха излезли на лов за лъвове и бяха видели моя лагер. С пълно самообладание те пристъпиха към моята палатка. После спряха, облегнати на дългите си копия, за да ме разгледат. Масаите се различаваха от туземците, които бях срещал, високи, стройни мъже с много фини черти, по-деликатно изрязани от тези на белокожите. Съществува дори теория, според която масаите са потомци на древните египтяни, дошли на юг по време на някакво голямо преселение в далечното минало. Лицата на младите войни бяха боядисани червено и охра и очертани с бял тебешир, направен от стрити на прах кости. Всеки беше облечен само с по едно наметало, небрежно увито около тялото и прикрепено на рамото.
Казах на мораните, че съм дошъл да убивам лъвове. Това се видя доста забавно на войните и те казаха, че сигурно ще се измъча много да убивам лъвове само с пушка. Най-доброто оръжие било копието. Масаите дълбоко презират огнестрелните оръжия и това презрение датираше от дните, когато бойните отреди на масаите лесно побеждавали арабските търговци на роби, въоръжени със зареждащите се през дулото мускети.