Изтеглих трупа на лъва и пуснах кучетата да ядат месото, за да се окуражат за бъдещия лов. Странното ядене не им се хареса особено, но след доста колебания най-после всички се заловиха да ръфат и ръмжат едно срещу друго. Носачите одраха кожите и ние тръгнахме назад към лагера.
Новините в Африка се разпространяват с бързината на радиовълни. В лагера заварихме тълпа млади войни. Те ме чакаха, за да ме поздравят. Предполагам, че бяха чули изстрелите и бяха побързали насам. Те ликуваха диво и моите първи морани ми обясниха, че тълпата е дошла, за да ме заведе в местност, където лъвовете били повече от тревата. Те очакваха да тръгна веднага, но аз им казах, че не мога да вдигна лагера преди следното утро.
Целият следобед проверявах пушките и ги изпробвах, защото двата изстрела сутринта не бяха улучили лъвовете точно където исках. Взех със себе си кучетата и наблюдавах отблизо как реагират на стрелбата. Само едно се плашеше от гърмежите. Дадох го на един стар масай, който се зарадва много на подаръка.
Щом се пукна зората, потеглихме. Масаите вървяха напред със своите копия и балансираха огромните щитове от биволски кожи на раменете си. Щитовете бяха тежки над 25 килограма, но мораните ги носеха, като че бяха от пера. Черните, червените и белите шарки, които покриваха щитовете, имаха горе-долу същата цел, както хералдическите изображения на нашите прадеди. С един поглед на щита се определяше от коя част на страната идваше масаят, към кой морански клуб принадлежеше, какви бяха неговият ранг и положение в бойния отряд, възрастта, името и отличията, с които бе удостоен в битките или лова на лъвове.
Към обяд стигнахме подножието на планините Ембараша, от които се спускаха в долината дълги склонове, покрити с хубава ниска трева, изпъстрена с дребни диворастящи цветя. Склоновете не бяха стръмни, но трудно достъпни. Мораните се катереха нагоре като газели, но тежките волове се изкачваха на зигзаг. Щом стигнехме върха на някой склон, вървяхме по билото километър-два до следната долина и нов зигзаг, този път надолу. После прекосявахме долината до ново възвишение.
Късно следобед се движехме уморени с усилие през един рядък храсталак. Мораните започнаха да надават своите своеобразни йодлери и изведнъж някой отговори съвсем наблизо. Излязохме на брега на кален поток. Група старци и жени пояха стадо дългорог туземен добитък. Тези говеда напомнят браминските крави в Индия. Гърбовете на говедата бяха покрити с мрежа от сложни печати, с които масаите описваха цялото родословие на животното.
Старците се струпаха около нас. Младите масаи разказаха с викове и размахвания на копията как бях убил за няколко минути два хубави лъва. Старците просто засияха при новината, а децата, които бяха с тях, от възторг затанцуваха някаква миниатюрна версия на „шейк“. Изглежда, че пристигнах точно навреме, защото преди няколко дни лъвове бяха убили шест скъпоценни говеда и двама пастири, които се опитали да защитят животните.
Ентусиазираната тълпа ме отведе в селото. Очаквах да видя голям куп покрити с трева колиби, каквито са селата на племето кикюи. Почти стигнахме до мястото, преди да разбера, че това е селището. То по нищо не се различаваше от гъст храсталак. Селото бе заобиколено с ограда от бодливи храсти, високи колкото човешки ръст, а колибите вътре стигаха до гърдите ми. Те бяха направени от говежди тор, измазан вместо глина върху рамка от клони. Торът беше изпечен от жаркото слънце като тухла и не миришеше. За да вляза в хижата, трябваше да се превия надве. За разлика от повечето туземни домове всяка хижа бе разделена с прегради от плет на малки стаички. Вместо прозорци в стените имаше тънки процепи и вътре бе тъмно, но прохладно и уютно.
Масаите строеха домовете си по този начин, за да не ги забелязват лесно другите туземни племена, които ги нападаха за отмъщение. Постройките изглеждаха груби, но лесно се топлеха нощем, а през деня бяха прохладни.
След като починахме и жените ни надонесоха мляко в оранжеви кратуни, отидох да видя труповете на убитите говеда. Масаите бяха взели по-голяма част от месото. Това беше истинско нещастие, защото най-добрата стръв за лъва е собствената му жертва, тъй като той почти винаги се връща да дояжда плячката си. Обясних това на масаите. Един старец ми каза, че на петдесетина метра в гъсталака имало още една юница, недокосвана. Разгледах животното и видях, че само стомахът беше почти изяден. Труповете на пастирите също бяха оставени в храстите, но лъвовете и хиените се бяха справили с тях. Масаите не погребват своите мъртъвци — те ги оставят на хищниците, които бродят из равнините.