— Жена ми ще се грижи за добитъка, а имам добър приятел, който ще се грижи за жена ми.
Попитах дали не го смущава, че друг мъж ще живее с жена му. Той се изненада доста:
— Защо? Тя ще си бъде все същата, когато се върна, нали?
Така въпросът се уреди. Съпругата не възрази, което не ме изненада: подозирах, че Киракангано трябва да е доста равнодушен съпруг.
Киракангано стана моята дясна ръка, втората цев на пушката ми, така да се каже. Той беше великолепен следотърсач и абсолютно безстрашен. Аз разчитах на него, както на себе си. Такива хора са рядкост. Зная това от опит, защото няколко пъти съм изживявал ужаса, след като изпразня и двете цеви на пушката върху нападащо животно, да се обърна, за да поема втората пушка от помощника си, и да открия, че човекът е избягал. Киракангано никога не ме изостави. Той не само беше напълно верен, но и приказен познавач на леса. Той знаеше навиците на животните и можеше често да предвижда следващото действие на дивеча и да се подготви за него.
С помощта на Киракангано организирах малки отреди от копиеносци за прочистване на сухите дерета между планинските ридове. Сред гъстите храсти на тези дерета лъвовете се излежаваха през деня. Аз заемах позиция на долния край на дерето, а мораните подгонваха лъвовете към мен. Те навлизаха в гъсталака и като викаха и размахваха копия и щитове, си проправяха път. Обикновено лежах на ръба на брега, така че лъвовете минаваха под мен, без да ме видят или подушат. От една такава засада веднъж застрелях за кратко време седем лъва. Докато лъвовете падаха един след друг под моите изстрели, останалите се въртяха объркани, без да разбират откъде идва стрелбата. Не им дойде на ум да погледнат нагоре.
Киракангано беше безценен за мен. Но веднъж заради него загубих един от най-хубавите лъвове, които някога съм виждал. Това се случи така.
Жителите на едно село се оплакаха, че лъв мори добитъка им. Киракангано и аз отидохме на разузнаване. Слънцето залезе, преди да стигнем селото. Като изслушах пастирите, реших да убия зебра и да я оставя като примамка за лъва. Отидохме да потърсим някое стадо и намерихме каквото ни трябваше точно на съмване. Стрелях по един хубав жребец. Улучих животното твърде назад и в угасващата светлина на деня не можехме да го проследим. На следната сутрин тръгнахме уверени, че лесно ще намерим трупа по кръжащите над него лешояди.
Както претърсвахме шубрака, масаят спря и посочи с копието си. Видях лъв с красива грива. Той беше сграбчил зебрата и я влачеше към сянката на едно акациево дърво, където да я яде спокойно. Лъвът прекрачваше зебрата, повдигаше я за врата, правеше тромаво няколко крачки, после спираше да почине и дишаше тежко като някакво огромно куче.
Зебрата имаше може би 350–400 килограма. Направи ми голямо впечатление силата на лъва. Пресякохме през храстите към акациевото дърво. Киракангано вървеше напред и избираше по-лек път. Там изчакахме лъвът да дойде. Беше величествено животно! Гривата му покриваше цялата предна част на тялото и дори скриваше ушите му. Такава грива е рядкост, защото космите се изскубват от храстите. С приближаването на лъва Киракангано ставаше все по-неспокоен.
Внезапно масаят нададе вик и нападна лъва с копието си. Голямата котка за момент зяпна учудено, после пусна зебрата и избяга. Киракангано затича успоредно с лъва, но лъвът беше много по-бърз и изчезна в храстите. Когато упрекнах масая, че нападна лъва, той ми отвърна невинно:
— Ах, той беше толкова голям!
От време на време в тези ловни експедиции използувах и кучетата. Когато ранен лъв успееше да се скрие в гъсталака, изпращах ги да го намерят, за да не го разкъсат хиените — това би било страшна участ.
Лъвът мрази и презира хиените. Той никога не позволява на тези мършояди да се приближат до неговата плячка, когато се храни, въпреки че обича малките, прилични на кучета чакали и често им подхвърля вкусни парчета, също както човек избира късче от чинията си за любимото куче. Изглежда, че хиените се обиждат от надменното превъзходство на лъва и когато благородното животно е ранено или прекалено старо, за да се защищава, хиените си отмъщават. Лъвът никога не умира от естествена смърт. На края винаги го унищожават хиени. Струва ми се, че хиените предпочитат лъвското месо пред всяко друго.
Масаите особено се оплакваха от група лъвове, които живееха в едно блато, където не можеше да се проникне. В прайда имаше лъвица с три лъвчета. Тя беше наранила един туземец, който се опитал да защити стадото си от прайда. Тези лъвове бяха закоравели унищожители на добитък и аз разбирах, че трябва да ги премахна. Особено лъвицата — всичко говореше, че тя става все по-агресивна. Тъй като не можех да вляза в блатото, реших да примамя прайда навън.