Продължихме да пълзим. Стигнахме бамбука и се изправихме с голямо облекчение. Тръгнахме по посока на звука, като стъпвахме внимателно върху вече утъпканата от големите ходила на животното земя. Вятърът не беше постоянен. От кръстосаните течения в бамбуковата горичка той непрекъснато се променяше. Нямаше начин да се движим в посока срещу вятъра, а растителността беше толкова гъста, че можехме да стъпваме само в следите на слона. Знаех, че го настигаме, но високите стъбла на бамбука, които ни заграждаха от всички страни, ми пречеха да го виждам.
Сасита спря и изви устни наляво. Нищо не виждах, но бавно вдигнах пушката — една двуцевка Джефри, 475 мм, на която може да се разчита и която досега не ми е изневерявала, иначе едва ли бих писал тези редове. Пращенето се чу отново само на няколко крачки от нас. Затаих дъх, готов да стрелям.
Внезапно шумът секна. Мъртва тишина. Сасита и аз стояхме занемели. Искаше ми се да спра и шума на сърцето си, което биеше като барабан. Тогава бамбуковите стъбла изпукаха и се залюляха след слона, който се обърна и с всичка сила хукна да бяга през гората. Проклетият вятър бе донесъл до него миризмата ни!
Спогледахме се. Бедният Сасита, в неговия език нямаше ругатни, но аз, по-щастлив в това отношение, ругаех и за двама ни, обаче наум, защото, макар слонът сега да беше далеч, ние никога не говорехме в гората освен при крайна необходимост.
Слънцето беше започнало да клони към залез. Наближаваше пет часа. От зори вървяхме през трудно достъпна местност. Както беше уплашен, слонът можеше да бяга с километри, без да спре. Всеки разумен човек би се отказал и би се върнал в лагера. Аз обаче никога не съм бил особено разумен, когато се касае за лов, и направих знак на Сасита, че продължаваме.
Светлината в подлеса вече гаснеше, но не беше трудно да проследим слона. В страха си той беше изпомачкал жилавите бамбукови стъбла като трева. С всяка крачка обаче ходенето ставаше все по-мъчително. Земята беше покрита с гнили дървета и обувките ми пропадаха между тях, като издаваха шумове, които и най-непредпазливият слон не би изтърпял.
След един час Сасита нададе тих, приличен на подсвиркване на птица звук — ловния сигнал „внимание!“ Спряхме и се ослушахме. Чух как слонът се движеше сред бамбуковите стъбла вляво от нас. После всичко утихна: той се спря и очевидно се ослушваше. Положението се беше изменило: вместо ние да го дебнем, той дебнеше нас, а аз от опит знаех, че в това отношение слонът е по-сръчен от човека.
Отново се замислих дали не е по-добре да се върнем, но не исках да наруша думата, дадена на Нгири. Въпреки минималните шансове не се отказах. Очевидно слонът не беше усетил миризмата ни, защото щяхме да чуем трясък от чупене на стъбла при бягането му. Той още стоеше там, вдигнал хобот. Вероятно душеше въздуха. Ако постоеше така още няколко минути, щяхме да го стигнем. Очите ме боляха от напрежение да се взирам непрекъснато напред през зеленикаво-жълтите бамбукови стъбла.
Внезапно съзрях неясна, прилична на сянка фигура между дърветата. Замрях неподвижен и бавно вдигнах пушката. Гъстата растителност ми пречеше да различа къде е главата, къде — опашката. Не проблясваше и бяла или жълта слонова кост, та да ме упъти. Задържах дъха си и почти щях да се задуша от желание да избягна и най-слабия шум. Знаех, че зад мен Сасита прави същото. Страшно ми се искаше да стрелям, но се страхувах да не би само да го нараня. Ако се поместеше малко на една или друга страна, щях да зная къде да стрелям.
Тогава неочаквано полъхна ветрец. Само след миг слонът долови миризмата ни и изчезна.
Изпитах неприятно чувство. Ако бях стрелял, може би щях да го поваля. Но ако само го наранях, можеше да убие и двама ни в гъсталака или да побегне и болката от раната да го прогони на километри от нас. Раненият слон е много опасен и аз не обичам да стрелям, когато не съм сигурен, че ще убия.
Нямаше смисъл да продължаваме. Вечерта се спускаше над гората, а лагерът беше много далеч. Бавно се повлякохме назад по дългия път. Всички в селото горчиво се разочароваха от моя неуспех. Никой не промълви дума. Вечерята бе сервирана сред пълно мълчание.
След като се нахраних и запалих лулата си, можах да погледна на цялата работа по-философски. Неуспехите в лова го правят по-желан. Ако всеки път успяваш, няма да се вълнуваш. Бих искал само и туземците, чиито шамби слонът щеше да унищожи тази нощ, да можеха да гледат на нещата така безпристрастно.
Лежах буден. Слушах подвикванията на дамана, любопитно животно, прилично на голямо морско свинче, и равномерното биене на тъпаните в селото. Знаех, че туземците поддържаха смелостта си с големи количества домашно пиво. Щеше ми се да се присъединя към тях, но на сутринта ми беше необходима бистра глава. Тогава долетя познатото ръмжене на лъв и тъпаните замряха. Туземците побързаха да се приберат в колибите си. Чух как лъвът пи вода от потока на няколко стъпки от палатката ми и се отдалечи. След това настъпи тишина, нарушавана само от случайното далечно бъбрене на разтревожени маймуни и цвъртенето на сънлива птица. После съм заспал.