Не беше лесно да поставя подходяща стръв. Масаите имаха обичай, когато старците станеха твърде слаби, за да се движат, и наближаваше да умрат, да ги оставят в леса на хиените.
За да подмамя обитателите на блатото, застрелях една антилопа — доста далеч, за да не ги разтревожа със стрелбата. След това воловете влачиха трупа около цялото блато: откъдето и да напуснеха лъвовете убежището си, те щяха да попаднат на дирята и вероятно да я последват. Оставих антилопата под едно акациево дърво, а момчетата ми построиха една платформа в клоните. Такива скривалища, наричани махани, ловците прилагаха за лов на лъвове със стръв. Аз лично предпочитах да стрелям от бома, построена на земята, но в местността имаше много слонове, които можеха да връхлетят върху бомата през нощта. Така реших да си послужа с махан. Мислех, че ще бъда в пълна безопасност и не предполагах, че през следващите две нощи ще съм по-близо до смъртта от всеки друг път през цялото пътуване.
Спомням си един случай, когато с майор Д. Шелдрик, професионален ловец на едър дивеч, сега инспектор в големия национален парк Цаво, цяла нощ дебнахме край една хубава зебра с надежда, че някой лъв ще дойде. Нямахме късмет, въпреки че през цялата нощ слушахме ръмжене на лъвове и хихикане на хиени, което изразява предвкусване на нещо особено хубаво. Нашата стръв остана недокосната. Мислех, че съм избрал най-привлекателната примамка, но не било така. Масаите ни бяха провалили с една възрастна жена, починала предишната вечер. Лъвовете бяха предпочели нея. Може би милата покойница в разцвета на младините си да е била грациозна и изкусителна примамка, за която масаите са се състезавали… В трудния живот на примитивните хора има нещо зловещо. Дивите животни предпочитаха една старица пред сочна, тлъста зебра.
Първата нощ бденето беше безуспешно. Лъвовете дойдоха, но когато се повдигнах, за да стрелям, разтревожих една птица, кацнала в горните клони на акацията. Птицата изхвръкна от листака с голям шум и подплаши лъвовете. Не ми оставаше нищо друго, освен да заема поста следващата вечер.
Нощта се спусна. Заваля. Седях мокър до кости, а около мен бръмчаха безброй комари, довеяни от блатото. От страх да не разтревожа лъвовете не смеех дори да пъдя насекомите, Но дъждът изигра и полезна роля, защото той винаги изпълва лъвовете с доверие. До мен долитаха ловният им призив и тихи ръмжения. Към 3 часа сутринта ги усетих съвсем наблизо. Чувах дългите им въздишки — звук, който не може да се сбърка с никакъв друг африкански глас. Бях схванат от дългото неудобно лежане цяла нощ и леко се помръднах да наглася пушката. Чух как лъвовете моментално отскочиха назад. Лъвът е напълно безшумен, когато дебне, но при бягане издава най-различни звуци, а големите му лапи тупат отчетливо по земята. Знаех, че не са се отдалечили много. Вероятно стояха в близките храсти, наблюдаваха и се ослушваха. Нагласих се и чакам.
При лова случайността има голям дял. Предишната нощ бях проиграл шансовете си заради една птица. Сега един даман започна да подвиква от хралупата на едно близко дърво. Даманът окуражи лъвовете — ако подозира някаква опасност, той не би викал. Те се приближаваха бавно към стръвта и с голяма предпазливост спираха да се оглеждат. Лежах на махана по корем с прилепнала към рамото пушка, за да мога да стрелям, без да правя движения.
Лъвовете бяха два, мъжки. С батерия до цевта аз се прицелих в десния, защото от моето легнало положение по-лесно щях да преместя пушката наляво. Стрелях. Лъвът падна. Другарят му стоеше и го гледаше.
Стрелях и във втория лъв. Той падна и аз пуснах още един куршум за всеки случай. Лъвицата все още не се чуваше. Излязох от махана, слязох долу и издърпах двата мъртви лъва под дървото. Покрих ги с мушамата си, за да не повредят хиени кожите.
Реших да поспя и се покрих с няколко клона не толкова да ме топлят, колкото да ме прикриват. Събуди ме шум. Някой ядеше от стръвта. Лъвицата с трите й лъвчета. По възможно най-безшумен начин вдигнах пушката и я прострелях в главата. Тя се строполи върху стръвта, а лъвчетата изчезнаха в тъмнината. Бях изпълнил задачата си. Слязох от махана. Хванах лъвицата за опашката и започнах да я тегля към другите два лъва.
Бях загасил фенера, за да мога да тегля трупа с две ръце. Внезапно в тъмнината пред мен се оформи някаква фигура. В първия миг помислих, че е някое от лъвчетата. Не, беше твърде голяма! Спрях и се вгледах. Лице в лице пред мен стоеше голям лъв, вероятно другарят на лъвицата, която току-що бях убил.
Пушката ми беше на махана. Лъвът и аз стояхме и се гледахме. Той беше голям като бик. Не издаваше никакъв звук. Просто стоеше и ме наблюдаваше. Виждах огромната му рошава грива и черна муцуна на по-малко от 3,5 метра разстояние. Ако се опитам да бягам, той сигурно ще нападне. Все пак нервите ми не издържаха. Хукнах към дървото. Нямаше клони, но аз се покатерих като катерица. Добрах се до махана, облян в пот не от изкачването, а от страх. В ужаса си едва не съборих долу пушката. Не виждах нищо, защото фенерът ми остана при лъвицата.