След няколко минути лъвът се приближи към стръвта и започна да яде шумно. Слушах известно време, за да определя положението му. Прицелих се, колкото можах, и стрелях. Изстрелът замря и не последва никакъв звук. Смътно виждах лъва, прострелян край стръвта. Беше умрял мигновено. Колкото и да ми се искаше да разгледам гривата му, остатъка от нощта прекарах в махана и гривите на всички лъвове в Африка не биха ме изкушили да сляза!
Опитах се да дремя, но се събуждах от ужасни кошмари, в които се виждах разкъсан от безвредните вече животни под мен. Щом се зазори, слязох да разгледам моите лъвове. Последният имаше много хубава грива. С овесен цвят — един от най-хубавите трофеи от тази експедиция.
На следната сутрин тръгнахме с Киракангано да търсим лъвчетата. Намерихме и трите. Те се криеха в туфи суха трева и приличаха на пухкави мечета-играчки, но се зъбеха и плюеха по нас настървено. Занесохме ги в лагера. За да ги нахраним, натискахме носовете им в една купа с мляко. Лъвчетата не знаеха още да ядат, обаче облизваха млякото от носовете си и така поеха топлата течност. Доста дълго те пъхаха носове или лапи в купата и изсмукваха млякото от козината си, но с време се научиха да лочат и станаха много питомни. Завързвах ги за крака на походното си легло и не можех да спя от тях, защото по цяла нощ се биеха и боричкаха. Бяха много жизнерадостни и весели. Един ден успели да се освободят и си устроили прекрасно забавление с единствената ми възглавница. Когато се върнах в лагера, помислих, че палатката ми е затрупана от снежна преспа. По-късно ги дадох на един приятел, който ги пусна в област, където живееха, без да пакостят на добитъка на туземците.
Казват, че дивите животни имат инстинктивен ужас от огън. Това старо схващане се повтаря толкова често, че повечето хора го приемат като истина. Аз не бях изключение и смятах, че лъвове никога не се приближават до лагерен огън. Една случка през време на моето пребиваване в земята на масаите ме научи на друго.
Този следобед застрелях една зебра за стръв. Воловете довлякоха животното до лагера. Обикновено оставях убития дивеч да „узрее“ двадесет и четири часа, преди да го заложа. Казах на момчетата да оставят зебрата край огъня, защото бях убеден, че диви животни няма да се доближат до светлината.
Киракангано отиде да прекара нощта в една съседна кошара и взе кучетата и воловете със себе си. Когато имахме възможност, никога не оставяхме животните в лагера. От миризмата на дебнещите лъвове воловете изпадаха в паника и ако не бяха в ограда, те се разбягваха уплашени. Кучетата също бяха изложени на опасност в лагера: леопардите не се спираха пред нищо, за да се доберат до тях, и вече бяхме загубили две по този начин. След като Киракангано замина, момчетата легнаха край огъня, загърнаха се в наметалата си и заспаха. Аз седях в походния си стол, наблюдавах огъня и пушех лула. Мислите ми се рееха из пясъците на Лохар и моята младост.
Внезапно разбрах, че гледам в лицата на девет лъва, които изникнали от сянката, сега стояха срещу мен. Не смеех да се помръдна. Пушката ми беше в палатката, където гореше и фенерът. Можех само да седя неподвижно и да ги наблюдавам. Лъвовете ме изучаваха внимателно. После заобиколиха спящите момчета от другата страна на огъня и нападнаха убитата зебра. Те се нахвърлиха върху трупа с ръмжене и дереха големи ивици от дебелата кожа, като че беше от хартия.
Измъкнах се от стола и сантиметър по сантиметър се отправих към входа на палатката. Тялото ми изтръпваше от напрежение при всяко движение. Лъвовете спряха да ядат и впериха очи в мен. Почувствувах как пред погледа на огромните животни се смалявам. Един скок и щяха да са върху мен. А момчетата спяха дълбоко само на няколко стъпки. Исках да се спусна към палатката, но се страхувах, че всяко внезапно движение може да предизвика нападение. Почаках лъвовете да се върнат към яденето. Крачка по крачка най-сетне стигнах входа. Влязох бързо и грабнах пушката. Никога докосването на студената стомана не ми е било така скъпо.
Сега пред мен изникна друга дилема: ако стрелям, момчетата щяха да скочат и да се озоват между мен и лъвовете. От друга страна, веригата, с която бяхме довлекли зебрата до лагера, все още висеше на врата на животното и при боричкането на лъвовете върху него тя дрънчеше ужасно. Страхувах се, че шумът ще събуди момчетата и те ще се подплашат, като видят лъвовете. Ако обхванатите от паника туземци се хвърлеха сред деветте лъва, работата нямаше да е приятна. Реших да рискувам и да стрелям. Прицелих се в гърдите на най-големия и натиснах спусъка. Куршумът попадна точно в целта и той грохна, без да издаде звук. При изстрела останалите лъвове се отдръпнаха няколко стъпки назад и после отново скочиха върху зебрата. Туземците продължаваха да спят и аз за миг се запитах дали не са умрели.