На следната сутрин гъста мъгла покриваше гората. Тревата беше натежала от роса, а въздухът — доста студен. Докато пиех чашата си горещ чай, един полугол вестоносец се втурна в лагера: през нощта слонът нападнал една шамба на около пет километра разстояние и унищожил реколтата. Хитрото животно никога не нападаше два пъти последователно едно и също село. Това още повече затрудняваше моята задача.
Сасита и аз тръгнахме веднага. Когато стигнахме пострадалото село, някои от жителите предложиха да дойдат с нас като водачи. Тръгнахме по следата. Вече познавах всеки нокът от огромните ходила и започнах да мразя самия им вид. Вървяхме толкова бързо, колкото беше възможно. Слонът се беше отправил към хълмовете и водачите ме уверяваха, че там гората е по-рядка. Надявах се, че не грешат.
Склоновете бяха стръмни и трябваше да спирам често за почивка. Завиждах на местните жители: те са неимоверно издръжливи. За сметка на трудния път храстите не бяха гъсти, тъй че все пак ние напредвахме добре. Но това беше твърде хубаво, за да продължи. По обяд навлязохме в най-проклетото място, където някога жребият ми е отреждал да ловувам. Бамбуковите издънки и повалените стъбла бяха изтъкали истинска розетка. Пънове от изсъхнали дървета, високи до 1,20 м, лежаха напряко върху следата. Беше трудно да се катерим по тях. Слонът беше преодолял лесно тези препятствия. Ние обаче не бяхме толкова късметлии. Невъзможно беше да вървим тихо. Скарах се на Сасита, че вдига ненужен шум, а след секунда сам направих по-голям.
Стигнахме до едно място, където слонът, проснат по цялата си дължина, беше спал. Различих отпечатъка от хълбока му върху меката земя. Това ни обнадежди. Ако той беше вървял непрекъснато, никога не бихме могли да го настигнем. Радвах се, че слонът не е много далеч, и същевременно се молех да не го срещна сега: намирахме се в гъсталак от млади бамбукови издънки. Стъблата стигаха едва до половината на стволовете, с които се бяхме борили предишния ден, а туфестите им върхове не позволяваха да видя по-далеч от носа си.
Духна вятър и започна да сплита бамбуковите стъбла. Напредвахме с най-голяма предпазливост. Винаги е трудно да различиш дали донесените от вятъра шумове са причинени от стъбла на дървета или от животни. Това беше последното място, където бих желал да срещна слона. Когато напада в бамбукова гора, слонът поваля пред себе си дългите пружиниращи стъбла и човек може да се намери прикован под тях, преди да е имал възможност да стреля. Дори Сасита, който не се плашеше от нищо, когато се обърнах назад да го погледна, направи гримаса, която означаваше „Опасна работа.“
Внезапно в гъсталака пред нас чухме движение. Спряхме неподвижни и аз вдигнах пушката си, готов да се прицеля. Вместо слона от гъсталака изскочи величествена мъжка антилопа бонго и застана пред нас. Ето го трофея, който с братята Макмартин търсехме от толкова седмици! А сега не можех да стрелям от страх да не подплаша слона. Често се случва да срещнеш най-хубавите ловни трофеи точно когато не си в състояние да се сдобиеш с тях.
Минахме край обраслите с папрат брегове на един планински поток, където слонът беше ровил орловата папрат с бивниците си, за да яде корените. Изглежда, че корените на орловата папрат имат лечебни свойства и поддържат животните здрави. Слонът сигурно се намираше съвсем наблизо: разровената земя беше още влажна.
Докато изследвахме дирята, един от туземците-водачи се втурна назад, за да ми каже, че в гъсталака пред нас нещо шумоли. Това можеше да значи и много, и малко. Тръгнахме със Сасита напред. Стараехме се да се движим колкото е възможно по-безшумно. Вятърът беше постоянен и в наша полза. Напредвахме бавно сред високите стъбла. Шум от прекършване на бамбуково стъбло наруши тишината. Слонът беше точно пред нас. Той не можеше да ни чуе от шума, който сам правеше при храненето си. Ако вятърът се задържеше, нямаше да го изпуснем.
Хоботът му се издигна над бамбуковите стъбла и свлече надолу един сочен върхар. Пълзях напред и се опитвах едновременно да наблюдавам през стъблата и да внимавам къде слагам краката си. Сасита след мен непрекъснато проверяваше вятъра с малко пухче от горска гъба. При разклащане тези малки прахавици изпускат ситен бял прашец, приличен на пушек, който отразява всяка промяна на вятъра. Навлизахме навътре в гората и гъстата растителност спираше вятъра. Димът от прахавицата висеше неподвижно около ръката на Сасита. Тогава видях слона на не повече от 15 метра пред мен.