Както казах, подобни случки влияят на нервите. След няколко такива сафари винаги с удоволствие приемах поръченията на Отдела за опазване на дивеча. Случваше се стадо слонове да започне нападение из шамбите на туземците. Ако животните свикнат, те се връщат, докато унищожат цялата обработваема земя в областта. Щом се получеше съобщение за повторно нападение на слонове, отделът натоварваше някой професионален ловец да се справи с неприятността. Като възнаграждение за труда си аз обикновено задържах слоновата кост.
Особено добре си спомням един такъв лов, а вярвам, че и Хилда не ще го забрави. Помолиха ме да се справя със слонове-мародери в областта на планината Джомбу, най-югоизточния ъгъл на Кения. Моят стар следотърсач и помощник Сасита беше с мен. Щом се отнася до лов на слонове според мен на Сасита няма равен в цяла Кения. Той е не само превъзходен следотърсач, но и спокоен, хладнокръвен помощник, който със забележителна бързина и ловкост сменя и зарежда пушките. Когато човек стреля по слонове с двуцевка, която позволява само два изстрела, това е много важно. Моят стар приятел, масаят Киракангано, никога не можа да усвои този майсторлък. Освен това тогава той беше отишъл в резервата да навести добитъка и жена си.
Сасита и аз пътувахме с влака до Куале, а оттам — пеша до Джомбу. Джомбу е близо до моя любим Маренгски лес. Никое място в Кения не обичам повече от-тази огромна девствена гора с исполински дървета. За разлика от полупустинните райони, обрасли с храсти, в Маренгския лес кипи живот. Маймуни и катерици скачат из клоните. Птици-носорози11 с двуетажни клюнове подскачат наоколо или подхвръкват тежко и шумно. Малките бледоморави или кърмъзени турако скачат от клон на клон, докато се подслонят под гъстите листа, които образуват свода на гората. Слонски земеровки — странни малки зверчета с миниатюрни вирнати хоботчета — шумолят върху окапалите листа. Улових едно. Опитомих го лесно и то идваше при мен, за да му давам скакалци.
Имаше и много зловещи животни. Веднъж понечих да стъпя върху един повален пън, покрит с мъх и драпиран с нежна дребна горска папрат. Сасита рязко ме дръпна за дрехата и посочи: опушенозелена змия, навита на кълбо, лежеше на един клон. Главата й беше вдигната и тя студено ме изучаваше и чакаше да направя още една крачка. Кобра. Убих я с пушката.]
По дирите на дивеча намирахме игли от бодливо свинче. Попаднахме на две, които ядяха бивник от мъртъв слон. Изглежда, костта съдържа нещо, което ги привлича: от бивника, който трябва да е бил 46 килограма, не беше останало повече от 2 килограма. Без съмнение бодливците са една от причините толкова рядко да се намира слонова кост в горите. Някогашните ловци, учудени от липсата на такива „находки на слонова кост“, измислили легендата за „слонови гробища“ — мистериозно, скрито място, където слоновете отиват, когато усетят, че наближава време да умрат. Такова място не съществува.
Често съм намирал скелети от мъртви слонове в джунглата. Но костите не се запазват дълго, защото ги унищожават бръмбари-костояди и случайни горски пожари бързо ги превръщат в пепел.
Приятно ми беше да ходя гологлав дори и по пладне под сянката на големите дървета. След палещата горещина на степта това бе рядко удоволствие.
Пристигнахме в туземното село, нападнато от стадото. Жителите се струпаха и ме приветствуваха като техен спасител. Показаха ми останките от малките обработени парченца земя, извоювани от Леса с най-примитивни оръдия. Един мъж дори се разплака, като ме развеждаше из царевичната си нивичка, плод на дълги часове изнурителен труд на цялото му семейство. Всичко бе изпомачкано и превърнато в маса от изпочупени стъбла и недозрели кочани. Само за няколко часа един слон може да нанесе изненадващо много щети. А като имате пред вид, че всяко стъпало на животното е широко до 60 сантиметра и че стъпалата непрестанно се движат, можете да си представите какво пространство изгазват в една нощ стадо слонове, докато се хранят.
Туземците се опитваха да пропъждат стадата с безкрайно жалки средства: малки клечки с амулети и глинени гърнета с магически корени, които поставяха на ъглите на нивите. Туземците ми казаха, че се мъчели да прогонват слоновете с огън и тъпани, но слоновете им обърнали толкова внимание, колкото на стадо бабуини.