Чувах как дъвче бамбуковите филизи, които хоботът му вдигаше до устата като конвейер. Помежду ни имаше мрежа от бамбукови стъбла, през които не се осмелявах да стрелям — куршумът можеше да се отклони от някое яко стъбло. Ужасно колебание: да стрелям или да изчакам няколко минути с надежда, че слонът ще промени малко положението си и ще ми даде възможност да се прицеля в плешката му? Трябваше да решавам бързо, защото бяхме толкова наблизо, че при липсата на вятър нашата миризма можеше да достигне до него.
Изведнъж слонът ни видя. Той не побягна, както предишния ден. Без ни най-малко колебание или предупреждение той се извъртя и ни нападна.
Почти преди да мога да вдигна пушката си, той беше над нас. Огромните му уши бяха плътно свити назад към главата, хоботът му прилепен към гърдите. Той пищеше от ярост и издаде серия гърлени звуци, нещо като „ъррз“. Прицелих се с дясната цев в центъра на черепа му, в една точка 8 см над имагинерната линия, теглена между двете му очи, и стрелях. За миг слонът сякаш увисна във въздуха над мен. След това падна с трясък. Той лежеше полузакрит от бамбуковите стъбла и надаваше ту пронизителни викове, ту ниски, задавени звуци. Изпразних втората цев в средата на врата му. Мигновено цялото тяло се отпусна, задните крака се изпънаха. Така свърши нападателят, който всяваше смърт и ужас сред народа на главатаря Нгири.
Нашите местни разузнавачи, които благоразумно бяха изчезнали при започването на стрелбата, сега взеха да се появяват сякаш изпод земята. Те се събраха около мъртвия слон и го гледаха онемели от радост. Просто не им се вярваше, че можеха да обработват своите ниви спокойно и безопасно.
Седнах върху единия крак на слона, за да запаля лулата си. Всеки искаше да изрази своята благодарност, въпреки че всичко, което тези бедни хора можеха да ми предложат, беше глътка вода. Някои секции на бамбуковите стъбла имаха малки дупчици, пробити от насекоми. Туземците избраха такива секции и ги изрязаха. Всяка от тях съдържаше по няколко глътки чиста, хладка вода.
Изпуших лулата си и разгледах убития слон. Бивниците му бяха много мизерни — не повече от 20 кг единият. Обикновено те тежаха три пъти повече. Изглежда, горската растителност не съдържа достатъчно калций, защото бивниците на горските обитатели не са така хубави, както на слоновете, които живеят в храсталаците. Открих стара дупка от куршум в основата на десния бивник. Издълбах с ножа си костта и извадих куршум от мускет, вероятно изстрелян преди години от някой арабин-ловец, събиращ слонова кост. Куршумът се беше загнездил в нерва на бивника. Болката трябва да е била ужасна. От постоянното страдание слонът полудял и станал разбойник. Вероятно арабинът, изстрелял този куршум, сега си живееше спокойно и през ум не му минаваше какви страдания беше причинил и на хората, и на животното.
Отправихме се назад към лагера. Всички бяха в добро настроение, опиянени от успеха. Напред вървяха разузнавачи и изсичаха пътека с ножовете си. Из целия път те викаха и се смееха, шумен контраст на мъртвата тишина, в която бяхме пълзели по същите места преди няколко часа. Когато излязохме на открито, видяхме, че склоновете на отсрещните хълмове са изпъстрени от черни фигури. Туземците бяха чули изстрелите на пушката и бяха излезли да ни посрещнат. Нашите водачи нададоха гърлени викове, които прехвърлиха долината — гласовете на местните жители достигат до удивително далечни разстояния! Черните точки се спряха и после забързаха назад към селото с хубавата новина.
В лагера аз и Сасита бяхме посрещнати тържествено. Дори старите и болните изпълзяха от колибите, за да ни благодарят. Белият ловец не беше измамил надеждите им. Пратих вест на главатаря Нгири, че слонът е мъртъв и после седнах пред заслужената вечеря.
Тази вечер, докато пушех лулата си край огъня, се замислих за дългите години, които бях прекарал в Африка като ловец. Когато пристигнах за пръв път в Кения, дивеч изпълваше равнините, докъдето стигаше погледът. Ходех на лов за лъвове по места, върху които сега се издигат градове, и стрелях слонове от локомотива на първата железопътна линия, която прекосяваше страната. В рамките на един човешки живот аз видях джунгли да се превръщат в обработваема земя и човекоядни племена да стават фабрични работници. И аз самият имам малък дял в тези промени, защото властите ме наемаха да изчиствам от опасни животни области, чието култивиране беше предстоящо. Мой е световният рекорд за убити носорози, а може би и за лъвове (въпреки че в онези дни не държахме точна сметка за броя на убитите животни). Застрелял съм повече от 1400 слона. Аз не говоря за тези рекорди с гордост. Работата трябваше да се свърши и се случваше така, че аз бях човекът, на когото я възлагаха. Но колкото и странно да изглежда на някои кабинетни покровители на животните, аз обичам животните, които трябваше да убивам. Дълги години изучавах техните навици не само за да ги унищожавам, но защото искрено се интересувам от тях.