Все пак вярно е и това, че винаги съм бил спортист. Огнестрелните оръжия са постоянната страст в моя живот и аз предпочитам трясъка на карабината и гърмежа на ловната пушка пред най-добрия оркестър. Не мога да кажа, че не изпитвам удоволствие от лова. Като се обръщам сега назад, искрено признавам, че в повечето случаи и едрият дивеч е имал толкова шанс да ме убие, колкото аз него.
Аз съм един от последните ловци от старото време. Случките, на които съм бил свидетел, не могат да бъдат преживени отново. И дивечът, и туземните племена, такива, каквито ги знаех, изчезнаха. Никой вече не ще види големите стада от слонове, водени от стари мъжкари със 70-килограмови бивници. Никой вече няма да чуе бойните викове на масаите, когато техните копиеносци почистват гъсталака от лъвовете, които нападат добитъка им. Малцина могат да кажат, че са прониквали в земи, където крак на бял човек не бе стъпвал преди това. Не, старата Африка я няма и аз видях как тя си отиде.
Тази книга е един спомен от последните дни на големия лов на едър дивеч. Никъде в света нямаше дивеч, равен на африканския. Никъде в света нямаше толкова големи, толкова силни и толкова много диви животни. Сега, когато всичко това е минало, може би някои биха искали да научат нещо за най-великата ера на лова в световната история.
Шотландия — Джон Хантър
Роден съм близо до Ширингтън, Южна Шотландия, тринадесет години преди края на миналия век. Баща ми притежаваше една от най-хубавите ферми в тази част на страната, триста акра добра обработваема земя и 4 квадратни километра пасища. Според семейното предание името „Хантър“ произхожда от професията на един далечен прадядо. И действително любовта към лова беше в кръвта ни. Моят баща по цял ден бродеше из блатата, които заобикалят залива Солей Фърт, с ловна пушка през рамо, а по-големият ми брат е признат за един от най-добрите познавачи на флората и фауната на Шотландия. Майка ми беше единственият неспортуващ член на семейството, тъй като грижите по домакинството поглъщаха цялото й време.
Обаче това, което за другите беше само развлечение, за мен беше смисъл на живота. Едва проходил, аз вече щапурках след баща си, събирах гилзите от изстреляните патрони и вдишвах прекрасния аромат на барута. Като поотраснах, прекарвах дните си край голямото блато Лохар Мое, пълно с патици и колонии от чайки-смехулки, които гнездяха така нагъсто по земята, че човек трудно можеше да направи крачка, без да стъпи върху яйцата им. От дълъг опит изучих всички пътеки през блатото и като бродех из него, често вдигах шотландски торфен тетрев от люпилото или дива патица от дузината й яйца. След такива излети дрехите ми изглеждаха ужасно, защото хилядите кръжещи птици ме цапаха със своите изпражнения, а често и затъвах до гърди в покритата с мъх тиня. Бедната ми майка изпадаше в отчаяние, но аз обичах всеки миг, прекаран там, и дори днес все още бих могъл да намеря със затворени очи мрежата от пътеки през голямото блато.
Когато бях осемгодишен, един ден, когато баща ми отсъствуваше, взех пушката му и излязох на лов. Това беше стара пушка, марка Пърдей. Според мен тези пушки са най-хубавото огнестрелно оръжие, направено някога от човек. Днес в Кения пушка Пърдей в калъф струва хиляда гвинеи. И си заслужава парите! Нищо не може да се сравни с прекрасната прецизност на тази безподобна пушка. Баща ми беше купил своята пушка на старо от един приятел, който на свой ред я беше взел от друг човек. Само бог знаеше колко куршума са изстреляни от нея. Но въпреки многочислената стрелба затворът действуваше, както в деня, когато пушката беше излязла от магазина, а точната й стрелба изпълваше сърцето на човека с удоволствие. Първият ден, когато излязох с пушката, почти прострелях крака си. Дебнех яребица и във вълнението си натиснах неволно спусъка. Баща ми разбра за станалото, много се ядоса, но не ми забрани да вземам пушката.
Скоро се научих да боравя правилно с прекрасното оръжие и всяка нощ чистех и смазвах пушката, докато цевите заблестяха като старо сребро, а старинната резба на затвора почти се изтърка от много лъскане. С тази пушка ходех из блатата на лов за диви и арктически прелетни гъски. Научих се да се промъквам до ято птици, когато те шумно поглъщаха малките миди, с които изобилствуваше влажният пясък, и да замирам неподвижно, щом звукът престане, защото това означаваше, че птиците бяха вдигнали глави и се оглеждаха. Нощем лежах в леглото и слушах крясъка на дивите гъски, които летяха над чифлика и се бореха с бурята, и този звук за мен беше по-сладък от музиката на гайдите. После заспивах и сънувах утрешния ден и дългото скитане из мочурищата.