Не пренебрегвах и риболова. Много дни прекарах край водите на потока Лохар с разцепена бамбукова пръчка, понякога се връщах нощем с факла и копие, защото сьомгата се заслепява от светлината и ако си достатъчно бърз, с едно ловко мушкане можеш да измъкнеш някое парче. Това е тънка работа, защото потопено във водата, копието сякаш се извива и трябва да се предвиди тъй нареченият „ъгъл на пречупването“.
Когато станах по-голям, някои селяни ме запознаха с един древен почетен спорт, за който не са могли да измислят по-добро име от бракониерство. И все пак това е прекрасен занаят, който изисква най-голямо умение. В Южна Шотландия имаше бракониери, но смея да твърдя, че никой не можеше да се мери с мен. Всеки час, който не беше отдаден на пушката или рибарската пръчка, посвещавах на науката за поставяне и боравене с капани. Безброй нощи прекарвах в пълзене из храстите. Увил около врата си хубава копринена мрежа като шал, аз се мъчех да доловя стъпките на пазача по замръзналата земя. Пазачите носеха оръжие и без колебание си служеха с него. За тях животът на един фазан или заек беше по-ценен от живота на човек. Но това само правеше спорта по-увлекателен. Често си мисля, че опитът, който получих като момче, да се изплъзвам от пазачите, ми беше много полезен години по-късно, когато трябваше да дебна едър дивеч. Помагаше ми и моето ловно куче, много умно животно от порода, която циганите отглеждат за бракониерската си работа. Кучето ме предупреждаваше, когато пазачите бяха наблизо. Веднъж ние с него лежахме по корем само на три метра от двама пазачи, а те се питаха един друг къде ли се крия.
Хубави дни. Струва ми се, че удоволствието от убиването на заек зад гърба на пазача не беше по-малко от изпитаното по-късно при повалянето на някой слон-мъжкар с деветдесет килограма слонова кост.
Често, когато се връщах късно нощем, прозорецът светеше. Това означаваше, че родителите ми бяха забелязали отсъствието ми и сега чакаха, за да задават въпроси. Аз скривах лова си в зимника зад бъчвите и изпълзявах нагоре по задната стълба. Знаех кои стъпала на тази стълба скърцат и как да ги избягна. После свалях дрехите си и се мушвах в леглото. След известно време родителите ми се качваха в спалнята. Като ме намираше очевидно дълбоко заспал, мама се чудеше:
„Къде за бога е било това момче?“ Подозирах, че баща ми отлично знаеше къде съм бил, но никога не ме издаде.
Така израснах, без да ме е грижа за стопанството, а още по-малко за солидните хора в Ширингтън. Те в по-голямата си част бяха лоши стрелци, не можеха да поставят капани за зайци, а още по-малко да мятат мухичка за сьомга, от 9 метра разстояние.
Единствената ми грижа беше училището. Имах навика да закъснявам, защото ми беше невъзможно да мина през блатата, без да хвърля поглед на птиците. Учителят ни беше груб човек и си служеше щедро с пръчката и бастуна. Неговият любим начин за наказание обаче беше плесници по главата. Той удряше първо от едната, после от другата страна, докато ушите на детето писнеха и то падаше на земята почти в безсъзнание. Като резултат от този метод няколко мои съученици почти оглушаха.
Аз бях голям дангалак и въпреки че ме бъхтеше доволно с бастуна, учителят рядко се осмеляваше да посегне с ръка. Един ден, когато бях на 14 години, пристигнах в училище след една от моите обичайни обиколки из мочурищата цял покрит с кал. Това беше твърде много за учителя. Той се нахвърли върху мен с дива ярост и ме заудря с пестници, докато от ушите ми бликна кръв. Приличаше на луд човек. А аз, уплашен за живота си, грабнах плочата си и го ударих с всичка сила. Мускулите ми бяха здрави от катеренето по дърветата за птичи яйца и боравенето с тежката пушка. Учителят политна назад и се хвана за един чин, за да не падне. Реших, че е по-добре да изчезна от класа за останалата част от деня и се върнах при моето любимо блато Лохар Мое, където можех да бъда сам. Когато се прибрах у дома, разбрах, че бяха идвали учителят и местният свещеник. Родителите ми бяха страшно разгневени, но когато им разказах за случилото се, баща ми отказа да ме накаже, а мама просто ме помоли да отделям повече време за книгите си и по-малко за пушката. От този ден насетне учителят се страхуваше от мен и не държеше много на моето присъствие в училище. Аз прекарвах по-голямата част от времето си навън с въдицата и пушката.