Само преди три месеца бяхме пресекли местността, която лежеше пред нас. Тогава тя представляваше лабиринт от бодливи храсти и акации, прорязани от тесните пътечки на носорозите. Сега мястото беше голо като полирана маса. Работните групи на г. Бевърли упорито бяха вървели след нас, като бяха секли храстите и чистили местността. Това, което неотдавна беше кът от дива Африка, днес представляваше готова за обработване земя. Нямаше нито дърво, нито храст. Растителността беше унищожена и аз можех ясно да видя по цялата местност бялата мрежа от лъкатушещи в зигзаг пътечки, направени от носорозите. Чудните животни, които векове наред бяха вървели по тези пътечки, сега бяха мъртви. На места из равнината се белееха купища от техните кости. На други места пък се очертаваха черни кръгове, където работниците бяха натрупвали и горили храстите.
Като в унес моите момчета и аз леко вървяхме през очистената местност. Струваше ми се, че беше вчера, когато пълзяхме на ръце и колене по тези мрачни белезникави пътечки под надвисналия балдахин на храстите. Сега местните жители бяха започнали да си строят жилища и даже на места видяхме жени, които подготвяха своите шамби. Цивилизацията беше навлязла още няколко километра навътре в джунглите. След някое и друго поколение носорозите, които са убивали жени, когато събират дърва, и които са карали кучетата да лаят нощем, ще станат легенда или приказка, която ще се разказва вечер на децата около огъня, както ние разказвахме на нашите деца приказки за дракони от незапомнени времена.
Това не беше единственият лов на носорози, който съм предприемал. От други местни жители, които търсеха земя за своите селища, постъпваха нови искания, затова ме изпращаха няколко пъти с подобни задачи. Сега, когато пиша тези редове, вече съм убил над хиляда носорога. Заслужава ли да се избиват тези странни животни само за да се дадат няколко акра20 земя на хората, които непрекъснато се увеличават? Не зная. Но едно знам. Ще дойде ден, когато няма вече да има земя за чистене. А тогава? Междувременно сблъскването на хората и животните представлява голям проблем.
Инспектор по опазване на дивеча. Животни-вредители
Далеч съм от мисълта да внуша на читателя, че главният интерес на Отдела по опазване на дивеча беше ликвидирането на опасните животни. Опазването на някои животни беше също една от големите задачи на отдела. На около деветдесет километра южно от Макуени се намира областта Макинду. Тя страшно гъмжеше от мухата цеце и домашните животни не можеха да живеят там. В тази област обаче имаше много скали от втвърдена лава, така че изкореняването на храстите всред камъните щеше да струва много скъпо. Това място се определи като специален резерват за развъждане на носорози.
Назначиха ме инспектор по опазване на дивеча в тази област, пост, който заемам и до днес. Длъжността ми се състоеше в опазване на носорозите от бракониери, бели или местни жители. У мен се беше породила особена симпатия към тези войнствени животни през времето, когато ги преследвах, затова с голяма готовност приех работата. Обаче в личния ми живот се появиха някои усложнения.
Ако Хилда и аз се преселихме да живеем в Макинду, трябваше да продадем нашата къща в Нгонг Роуд. Това всъщност не представляваше голяма трудност. Сега, когато децата бяха вече пораснали, къщата стана много голяма за нас. Двете ни дъщери се бяха омъжили и живееха отделно от нас. Едната живееше в Англия, а другата обикаляше света със съпруга си, който беше офицер в английската армия. Най-големият ми син, Гордън, също ни беше напуснал. Когато беше малък, Гордън беше изявил желание да ме наследи като ловец. Проявяваше големи способности в тази насока и аз много се гордеех с него. Обаче той се задоми и отговорностите, които семейният живот налага, го накараха да избере по-спокойна професия. Той започна да обработва земята. Заинтересува се много от държавните мероприятия по култивиране на огромни местности, които бяха ерозирани. Моите деди поколения наред бяха обработвали земята в Шотландия. Аз дойдох в Африка, за да избягам от това. Моят син обаче, който отрасна в най-хубавата за лов страна в света, съзнателно напусна ловната професия и се върна към традиционния занаят на нашия род. Няма какво да се каже: „Всяка коза за своя крак“ казва поговорката и аз се радвах, че момчето беше намерило професия, която му харесваше.