Вторият ми син беше станал архитект и беше изцяло погълнат от строителните обекти, които бяха обхванали цялата страна. Двете най-малки момчета обаче бяха още при нас. Хилда се страхуваше, че те няма да искат да се преместят в Макинду, тъй като всичките им интереси бяха съсредоточени в Найроби. След като помислихме доста, решихме да продадем голямата къща и да вземем някоя по-малка, но по-модерна близо до Найроби, за да могат децата да живеят в нея. Аз реших да остана в Макинду, а Хилда трябваше да дели времето си между мен и децата.
Хилда дойде с мен в Макинду да ми помогне да уредя жилището си. Мястото ми хареса още от пръв поглед. Селото е малка гара на железопътната линия Найроби-Момбаса и на времето е било главна квартира на персонала по железниците. По-късно канцелариите били преместени в Найроби, но хубавите удобни къщи, първоначално построени за чиновниците по железниците, все още стояха там. Повечето от тях бяха изоставени. Хилда и аз наехме една хубава къща и се настанихме в нея. От преддверието на главния вход при ясно време виждахме покритите със сняг върхове на Килиманджаро. Понякога ни се струваше, че върхът плува в бели облаци. Като си легнехме вечер, нерядко слушахме кикотенето и воя на хиените, които се хранеха в близките гори, и често заспивахме при равномерното тупане на тъпаните от околните села. Щрауси се разхождаха на около стотина метра от къщата ни, а сутрин виждахме стада жирафи да се клатят на дългите си крака край близката гора.
Мулумбе се грижеше за домакинството ни. Той доведе три от жените си, за да не скучае. Останалите остави в родното си село да се грижат за стопанството му. Наехме едно младо момче да готви и да чисти къщата. Освен това имах и няколко следотърсачи, назначени от Инспекцията по лова, така че се събирахме доста хора.
В Макинду живяхме много щастливо. Хилда и аз имахме всичките удобства на един модерен дом и все пак имахме чувството, че сме в гората. Дните ни бяха запълнени. Никога не скучаехме. Обикновено се събуждахме с пукването на зората. Едно от местните момчета спеше вън до вратата и щом ни чуеше, че се размърдваме, тичаше към кухнята. Само няколко секунди по-късно чувахме лекото му почукване на нашата врата и момчето влизаше безшумно с босите си черни крака, като ни донасяше сутрешния чай. Хилда го беше научила винаги да се облича в чисти бели дрехи и да носи червен фес на главата си.
Веднъж й хрумна идеята да накара момчетата да носят обувки. Но да накараш тези момчета, родили се в гората, да носят обувки, беше трудна работа. С обувки те стъпваха тежко и шумно, затова Хилда веднага се отказа от идеята си.
Менюто ни беше отлично. Жителите от селището ни носеха пресни яйца всяка сутрин. В килера имахме изобилно количество бекон, а Хилда често разнообразяваше менюто с някоя яребица или пъдпъдък, ако бях ходил на лов предишния ден. Понеже съм шотландец, обичам да ям овесена каша на закуска и тя винаги се грижеше да имаме запаси от овесено брашно.
След закуска винаги запалвах първата си лула за деня, докато момчетата сваляха брезента от камиона и слагаха пушките и шишетата с вода в него. С изгряването на слънцето потегляхме към резервата. Там няма редовни пътища, но аз бях проправил няколко коловоза с колата, които служеха за път. Винаги шофирах аз и гледах дирите на животните по меката пръст пред нас. Момчетата заедно със стария Мулумбе стояха отзад и внимателно наблюдаваха околността.
Резерватът е много обширен, за да може да се държи под непрекъснато наблюдение. Но като проучиш дирите, лесно разбираш какво е ставало тук преди. Като видиш лешояди да кръжат във въздуха, трябва непременно да проучиш мястото. Това означава, че някакво животно е умряло там — може би от естествена смърт, а може би от ръката на бракониери, бели или черни. Когато приближавахме стадо орикси, газели Томи и жирафи, спирахме се и аз ги гледах отдалеч с бинокъла. Ако някое животно изоставаше назад от стадото, трябваше да разбера причината. Може би животното страдаше от някаква заразителна болест, която можеше да се разпространи в цялото стадо. Ако животното беше сериозно болно, аз го застрелвах и вземах кръвни проби, за да се установи заболяването. Тези кръвни проби изпращах за анализ в Найроби.
Провеждах обиколките си в зависимост от годишните времена. През дъждовния сезон, когато тревата беше буйна, животните се пръскаха по целия резерват. През това време не можех да ги следя внимателно, защото колелата на колата ми се обвиваха в ленти от кал и даже големият камион не можеше да премине през калта. Но това не ме тревожеше много, защото знаех, че както аз, така и камионите на бракониерите-европейци не можеха да преминат през калта. Местните бракониери не можеха да нанасят големи щети, защото животните бяха пръснати нашироко и беше трудно човек да ги приближи.