Лъковете на тези хора са толкова мощни, че изпратената от тях стрела може да пробие щитовете на масаите. Щитовете са направени от биволска кожа. Стрелата пробива щита и убива човека зад него. Щитовете на племето масаи са толкова яки, че в миналото са спирали куршумите на арабските пушки мускет. Така че можете да си представите какви свойства има оръжието на жителите уакамба.
Отровата на техните стрели е много по-смъртоносна от широко известната отрова на пигмеите. Старият водач ми каза, че тази отрова се прави от сока на дървото мричу. Латинското название на това дърво е Acocanthera friesiorum. „Лесно можем да намерим това дърво, защото то е винаги заградено с умрели пчели и птички, които са се опитали да пият аромата на красивите му отровни лилави цветове — каза старецът. — Тези, които знаят как да приготовляват отровата, варят кората на това дърво в продължение на часове, докато се получи гъста и черна като катран смес. Прибавят се и други неща, като отрова на змия, отровни паяци и корените на някои смъртоносни плевели. Понякога се хвърля и жива полска мишка в кипящата смес“.
Бракониерите изпитват силата на отровата по много интересен начин. Преди да потеглят на лов, един от тях прави разрез на горната част на ръката си, откъдето протича струйка кръв. Когато кръвта стигне до китката на ръката му, бракониерът я докосва с отровния връх на стрелата. В миг кръвта започва да става черна и отровата бързо се разнася по кръвта нагоре към разреза. Преди да достигне порязаното място, ловецът я избърсва. По бързината, с която отровата се предава по кръвта, хората съдят за силата й.
След като установихме приятелски връзки с ловците, аз им казах, че съм инспектор по опазване на дивеча. Естествено бракониерите паднаха духом и очевидно помислиха, че са измамени. Сърцето ми не даваше да затворя тези хора. Те бяха ходили на лов векове преди европейците да дойдат тука и явно бяха добри ловци. Има едно топло чувство, което свързва ловците независимо от цвета на кожите им. Казах им обаче, че убиването на носорози и слонове заради рогата и слоновата кост трябва да спре. След като ме изслушаха внимателно, старият човек каза: „Разбирам, слоновете и носорозите принадлежат на правителството. Останалите животни принадлежат на нас.“
Не исках да кажа това, понеже всъщност правителството се грижи за опазването на всички животни. Опитах се да им обясня, че има разлика дали ще убият от време на време някоя антилопа за храна на семейството си, или ще убиват животните безразборно. Струва ми се, че ме разбраха, защото се разделихме като приятели. След това нито веднъж не попаднах на тези хора и мисля, че те бяха послушали съвета ми.
Не искам да кажа, че извинявам бракониерството. Мисля само, че човек трябва да употреби известен такт, когато прилага закона спрямо примитивни хора. Политиката на правителството е да направи всичко възможно да насърчи жителите да отглеждат домашни животни и да разчитат повече на стадата си и на стопанствата си за своето изхранване. В противен случай местните жители от цялата страна ще грабнат пушките си и ще започнат да убиват дивеча безразборно. Ако излезеше закон, че може да се употребява само просто оръжие, тогава жителите от селата ще вдигнат глас, че има дискриминация между тях и жителите от племето уакамба, които употребяват отровни стрели. Въпросът беше много деликатен и трудно можеше да се намери напълно задоволително разрешение за него. Моята политика беше следната:
Забраних строго само убиването на слонове и носорози, като ловът на другите животни оставих свободен. С това спечелих доверието на хората и чак тогава започнах постепенно да им забранявам убиването и на други животни заради месото им. Но трябва да си призная, че когато настъпваха периоди на неплодородие и хората бяха изправени пред глад, аз не преследвах бракониерите, както обикновено.
Мисля, че има съществена разлика между местния жител, който понякога слага примка или убива някоя антилопа, която идва близо до стопанството му, и професионалния бракониер, който убива за пари. Нямах милост към професионалистите. Тези хора нанасят огромни щети. Веднъж попаднах на скелетите на двадесет носорога, убити от бракониери в разстояние на една година в местност от двадесет и пет квадратни километра. Вярно е, че самият аз бях убил много повече, но това беше само в области, които трябваше да се разчистят за култивиране. Още по-болен е въпросът с животните, които побягват в храстите само наранени. Ако употребената отрова е стара или слаба, обикновено животното не умира. То става хищник, който храни голяма омраза към хората и е готово да напада всеки, когото срещне. Преди да бъде убито, такова животно непременно наранява няколко души.