Моите родители бяха решили, че ще следвам пътя на баща си и ще стана земеделски стопанин. Не обичах земеделието или каквото и да е друго освен лова. Все пак смятах, че е по-добре да ме направят земеделец, отколкото да ме натъпчат в някоя канцелария, и затова си мълчех. Но на осемнадесет години изпаднах в сериозно затруднение. Девойките в тази част на Шотландия не се бяха изменили много от дните на Роберт Върне и не се скъпяха със своите благоволения. Аз прекарвах весело, но въпреки че се мислех за опитен мъж, бях хлапак и се влюбих сериозно в една по-възрастна жена. Моето любовно увлечение сигурно щеше да премине, ако местният свещеник не се беше намесил. Свещеникът отишъл при родителите ми и разказал за моите грехове. Призоваха ме пред семейния съвет и ми наредиха да се откажа от любимата. Аз се опълчих и се заклех, че ще се оженя за нея. Свещеникът си отиде със закани за ад и вечно проклятие, а нещастните ми родители не можеха да си намерят място.
Понеже свещеникът се опълчи срещу мен, а и репутацията, на която се радвах (освен сред онези, които ми бяха благодарни за подарявания през суровите зимни дни дивеч), не беше добра, изведнъж се озовах отхвърлен от нашето малко общество.
Междувременно моите родители живееха в смъртен страх, че ще изпълня заплахата си и ще се оженя за жената.
Една вечер седях сам, унил и нацупен в стаята си. Баща ми се качи при мен.
— Джон, говорих с другите от семейството за теб. — Той седна на леглото и впери поглед в ръцете си. — Решихме, че ще е хубаво да заминеш някъде… да кажем в Африка. Наши роднини имат братовчед, който живее там. Има чифлик в Кения близо до един град, наречен Найроби. Ако искаш да отидеш, ще ти купя половината от имота.
Знаех за кои роднини говореше татко, особени, стиснати хора. Ако някоя стотинка се измъкваше между пръстите им, тя трябваше да се бори със силно стиснатата ръка. Нямаше да ми е леко в Африка, ако братовчедът им приличаше на тях. Но аз не се интересувах от това. В Африка имаше лъвове, слонове и носорози. Страна точно за мен! Готов бях да тръгна още същата нощ и казах това на баща си.
На вратата той се поколеба за миг:
— Синко, можеш да вземеш пушката.
Разбрах, че татко беше простил всичките ми грехове. След няколко седмици се качих на кораба за Момбаса, пристанище на източния африкански бряг. Носех ловната пушка Пърдей и една 275-калибрена пушка Маузер, (Приблизително 6,5 мм (бел. пр.).) голямо тежко оръжие, което един мой чичо беше донесъл от бурската воина. В Шотландия, където най-едрият дивеч, за който ходехме на лов, беше язовецът, тази пушка изглеждаше като някакво чудовищно оръдие. На прощаване баща ми каза:
— Джон, това пътуване или ще направи от теб човек, или ще те пречупи. При нас ти беше скучно, искаше приключения. Отлично, момче, ето ти приключение. Ще ти бъде трудно в Африка, но ако се върнеш с подвита опашка, не искам да чувам повече фантазии. Щом бъдеш победен, момчето ми, ще трябва да се захванеш с честна работа и труд, както всички хора.
Бях много далеч от подобни мисли. Представях си как някой ден ще се върна с куп пари от слоновата кост и с дузина световни рекорди по лов на едър дивеч. Щях да покажа на тези хора какво момче бяха пропъдили. Особено горях от нетърпение да се отбия и при моите стари приятели — свещеника и учителя.
След тримесечно пътуване пристигнах в Момбаса. За мен, неопитното шотландско момче, това беше все едно, че са ме пуснали сред приказка от 1001 нощ. За пръв път през живота си виждах палми, разхождах се из туземни пазари, пипах прострени за Продан леопардови кожи и наблюдавах полуголи туземци, дошли от джунглите във вътрешността на страната. В залива големи арабски лодки надуваха триъгълни платна и се отправяха през Индийския океан към Бомбай. Повечето от къщите бяха с бели стени и тръстикови покриви, но край брега се издигаха стари сгради, датиращи от дните, когато Момбаса бил голям и горд арабски град. Тези сгради имаха врати от тиково дърво, украсени с резба, и прозорци, защитени с решетки от ковано желязо. Всичко това беше ново и прекрасно за мен. Календарът сочеше средата на зимата, но тропическата горещина беше тъй голяма, че в моите дрехи от шотландски туид аз се обливах в пот.
Не можех повече да остана в Момбаса, защото трябваше да продължа на север за Найроби. Вечерта се качих на влака. Първо пътувахме през тропически джунгли. По гарите туземците предлагаха банани, портокали и грейпфрути, току-що откъснати от дървото. За мен това изглеждаше почти като чудо, защото в представата ми тези плодове бяха истински лукс.