Ако лъв-човекоядец убие туземец и остави част от него неизядена, той непременно се връща да го доизяде, както правят всички лъвове с животните, които убиват. Ако ловецът сложи отрова в трупа, човекоядецът непременно умира. Това е неприятна работа, но понякога се налага да се направи. Самите местни жители са много практични в тези случаи, както показва следната случка.
Капитан Том Сямън, мой приятел, който беше инспектор по опазване на дивеча в една област близо до Макинду, веднъж получил съобщение, че лъв-човекоядец убил майката на един местен вожд. Инспекторът веднага отишъл в селото. Вождът го повел по следите на лъва-човекоядец. Намерили ръката на жената близо до стъпките на лъва, а малко по-нататък стигнали и до наядения труп. Том видял, че наблизо нямало дърво, за да постави махан, нямало подходящ храсталак за скривалище-бома, а и почвата била твърда като камък и не можел да сложи капан с пружина. Като помислил малко, моят приятел поискал разрешение от вожда да сложи отрова в трупа на майка му, като обяснил, че в противен случай и други хора ще пострадат от лъва. Вождът се съгласил. Том направил няколко разреза в трупа и във всеки поставил капсула със стрихнин: След това той и вождът се върнали в селото.
На следната сутрин те отново отишли на мястото. Намерили мъртвия лъв паднал върху тялото на жената. Лъвът бил глътнал само една капсулка стрихнин, вмъкната в левия бут на жената. Той умрял почти моментално. Том се обърнал към вожда и му благодарил за съдействието.
„Правителството ще се погрижи тленните останки на Вашата майка да получат съответното погребение — казал той. — Няма да се пожалят средствата. Каквито условия представите, ще се приемат“.
Вождът започнал да чеше главата си. „Е, мъчно ми е да гледам старата жена така похабена — казал най-после той.
— Напоследък имаме големи неприятности с хиените. Хайде да оставим трупа някоя и друга вечер да видим дали няма и някои хиени да се отровят от него“. Какво е станало след това, не зная.
Задълженията ми като инспектор по лова в Макинду бяха много. Въпреки това Отделът по опазване на дивеча често ме изпращаше другаде да убивам появили се други опасни животни. Това обикновено бяха слонове. Понякога се получаваше сигнал SOS от местни жители, подобен на това писмо, което цитирам:
„До Инспектора по опазване на дивеча
Господине,
Обстоятелствата ме заставят да обърна вниманието Ви към изключително критичното положение на моите хора в Тусо. Неведнъж са ме молили да се обърна към Вас и да изпратя писмо на Ваша светлост, за да ни окажете съдействие и да спасите нашите ливади от пълно опустошение. Аз не се реших да Ви безпокоя веднага, защото се надявах, че това ще премине. Но не излезе така, а точно обратното. Нападенията страшно зачестиха и сега хората се тревожат много. Даже нощем, когато са в колибите си, хората се страхуват от опасните слонове, защото те влизат и в населените места. Всички са изплашени и се питат един други: «Какво ще ядем тази година? Ще трябва всички да емигрираме». Лично аз не се страхувам да умра от слоновете. Мъчно ми е обаче за хората, които ще трябва да започнат да просят. Мисля, че Ваша светлост ще намери начин да ни избави от бедата.
С признателност и уважение, искрено Ваш, прислужник в мисията“.
Удивителна е интелигентността на слоновете. Те знаят съвсем точно кога трябва и кога не трябва да се страхуват от ловеца. Веднъж бях изпратен от Отдела по опазване на дивеча да се справя със стадо слонове, които нанасяха големи щети на една плантация от кокосови орехи в Лунга-Лунга, разположена на самата граница между Кения и Танганика. Слоновете прекарваха деня в Танганика, а нощем пресичаха границата и нападаха плантацията в Кения. При обикновени условия задачата за унищожаването на тези вредители не представляваше особена трудност. Затруднението идваше от един деликатен юридически въпрос. Отделът по опазване на дивеча не можеше да упълномощи един ловец да влезе в територията на Танганика без предварително разрешение и други сложни формалности. Докато се уреди въпросът за виза, плантацията щеше да се срине със земята. Така че моята задача беше да убия слоновете на територията на Кения. А те идваха в плантацията в Кения само през нощта. Слоновете, изглежда, разбраха, че в Танганика няма опасност за живота им и още преди изгрев слънце се прехвърляха там.