Убихме всичко единадесет слона. Слоновата кост беше изключително хубава. По нея нямаше никакви драскотини или петна. Понеже животните бяха млади, зъбите им не бяха много големи, средно по около петнадесет килограма единият.
Случва се понякога, и то много рядко, някой слон да полудее. Тогава хората го обявяват за „бесен“. Винаги се отнасям с известно недоверие към съобщенията за такива случаи, защото повечето слонове буйствуват временно. При тях и мъжките, и женските имат периоди на разгонване. Когато мъжкият е в такъв период, казва се, че е разгонен. Слон в такова състояние е много нервен и раздразнителен. Гъста течност излиза от две малки дупчици до ушите му. Миризмата на тази течност показва на женските, че слонът е готов за разплод. Разказвали са ми, че женските слонове стават много внимателни към слон в такова състояние и напълно оправдават възбуждението му. Те го заобикалят в кръг и започват да издават утешителни къси звуци, като същевременно го галят с хоботите си. Когато се появи някаква опасност, те бързат да го отведат настрана, защото разбират, че в такова състояние той не може да се въздържа.
Много пъти местни жители, нападнати от слонове в такова състояние, смятат, че са нападнати от слон-разбойник. Но това не е така. Когато периодът на разгонване премине, слоновете стават отново нормални. Слон-разбойник може да се срещне рядко, но той непрекъснато пакости. Когато действително се появи такова животно, непременно трябва да се убие.
В моята практика съм забелязал, че слонът никога не става разбойник, освен ако е наранен по някакъв начин или от куршум на ловец, или от стрела на туземец. Зная само едно изключение и това беше слон, който имаше естествен недостатък.
През 1945 година племето уакамба ме извика да убия един мъжки слон, който беше нападнал няколко души и нанасяше големи щети на посевите на хората. Местните жители се бяха изплашили от него така, че го наричаха Сайтани, което на техния език значи „дявол“. Бяха започнали да вярват, че той е някакъв зъл дух и че притежава свръхестествени сили, особено като виждаха стъпките му, които не бяха както стъпките на обикновените слонове.
Пропътувах около 208 километра от Найроби до река Чуния, където живееше слонът. Сбърках, че не взех Мулумбе със себе си, а го оставих да наглежда момчетата в резервата Макинду. Мислех, че този Сайтани ще се окаже някакъв буйствуващ слон и че аз ще се справя лесно с него.
Когато пристигнах в селото, където беше станало последното нападение на слона, разтревожените селяни ми показаха стъпките му. Следите наистина бяха необикновени. В цялата си практика като ловец на слонове не бях виждал подобни следи. Очевидно краката на животното бяха деформирани от рождение. Този дефект може би беше причина, задето слонът беше изоставен от другите слонове и трябваше да се справя сам с живота.
Самотникът безмилостно опустошаваше бостаните на местните жители. Той беше много изобретателен и си беше изработил един особен начин да хваща плъзгавите дини. Поради формата си дините бяха трудни за държане с хобота, затова слонът най-напред стъпваше леко с крак върху тях, за да ги посмачка малко. Смачканата диня се вземаше по-добре.
По начало слон, който извършва нападение, не посещава същото село два пъти последователно, но този слон беше станал толкова нахален, че оставаше в покрайнините на нападнатото село, докато напълно унищожи шамбите на хората. След това се преместваше в друго село. Селяните ме уверяваха, че Сайтани ще дойде отново тази нощ. Реших да го почакам.
Както бях споменал преди, нощното стреляне е почти невъзможно. Но това беше изключителен случай. Ако повалях слона още същата вечер, докато беше в селото, това щеше да ми спести много часове на преследване и можех да се върна в Макинду на следната сутрин. Затова реших да опитам.
Носех много мощен петлампов фенер. Показах на едно момче как се борави с него. Казах му, че когато го бутна с лакът, то трябва да насочи светлината към слона и да държи фенера насочен, докато стрелям. След това отидох да си легна. Уморен от дългия път, трябва да съм заспал веднага.
Стори ми се, че току-що бях заспал, когато един развълнуван местен жител се втурна в колибата и започна да крещи, че Сайтани бил влязъл в царевицата. Грабнах пушката и изскочих навън. Помощникът ми с фенера вървеше след мен. Около нас се чуваше глъчката на развълнуваните хора, скрити в колибите. Чувах как се барикадираха с разни неща, а всъщност неустойчивите колиби нямаше да ги запазят, ако слонът решеше да ги нападне.