Провирахме се през гъст храсталак от сансевиерия. Това ужасно растение има листа, които завършват с игли. Те са така здрави и остри, че хората често ги употребяват вместо грамофонни игли. Селяните садят това растение около градините си и то образува солидна ограда от жив плет, която пази посевите от добитъка. Много пъти съм виждал крави с по едно извадено око, понеже са пасли близо до бодлите на това растение. Сега можете да си представите страданията на нас двамата, като трябваше да си проправяме път през място, обрасло с такова дяволско растение. Тук-там намирахме изплюти топки от бялата вътрешност на листата. Вътрешната част на растението е пълна със сок. Слоновете късат острите като ками листа, сдъвкват ги, като че ли дъвчат детелина, изсмукват сока им и ги изплюват. Слонът очевидно беше минал през това място преди нас.
Продължавахме да вървим, докато стигнахме до една пътека, утъпкана от животните. Тръгнахме по нея навътре в гората. Изведнъж Мулумбе спря и посочи към земята. Там ясно се виждаха деформираните стъпки на слона.
Бяхме успели да го проследим. Мулумбе вървеше напред и гледаше дирите, а аз го следвах, като гледах внимателно напред да не би слонът да връхлети ненадейно върху нас. Тогава съвсем ясно чухме в храстите хрускането, което слоновете издават, когато се хранят. Слонът се движеше наблизо и дърпаше по-нежните клонки на бодливото растение, като че ли бяха вкусни парченца месо. Явно той чакаше да се стъмни, за да отиде отново в шамбите на хората. Чух ясно как червата на слона куркаха, а после и шум, когато започна да уринира.
Пътечката водеше през падинка, заградена с горичка.
Слонът беше зад нея на около петдесет метра от нас. В желанието си да стигна по-скоро до него блъснах Мулумбе настрана и забързах в долината, като почти тичах напред.
Изведнъж усетих, че Мулумбе ме дръпна бързо за ризата. Спрях. Не виждах и не чувах нищо. Мулумбе беше навел глава настрана с едното ухо към земята. Той слушаше. Звукът се предава по-добре по земята, отколкото по въздуха. Мулумбе бързо движеше езика си напред и назад. В джунглите това е сигнал за тревога.
Тогава в падината на гората пред нас излезе носорог, целият в тиня и кал. Мокрите му рога блестяха в светлината на залязващото слънце. Той вървеше направо по пътеката към нас. Не беше ни видял. Слушаше шума на хрупащия слон. Едното му ухо беше наведено в посока към слона. Носорогът не се боеше от слона, но просто искаше да бъде по-далеч от него.
Ако Мулумбе не ме беше дръпнал, щях да се сблъскам с носорога по-долу в падинката. Спасен бях от тази грешка, но сега ме смущаваше друго. Носорогът идваше към мястото, където стояхме. Ако стрелях в носорога, слонът сигурно щеше да побегне. И все пак не можех да оставя носорогът да дойде съвсем близо до нас. Като че ли Сайтани наистина имаше някой мистериозен дух в джунглите, който го пазеше.
Носорогът идваше все по-близо и по-близо към нас, като продължаваше да държи ухото си наклонено в посоката на слона. Застанах съвсем неподвижно. Носорогът беше толкова наблизо, че и най-малкото помръдване щеше да предизвика нападение. Мулумбе, който стоеше зад мен, беше величествен в самообладанието си. Нито мускул не трепваше в него при приближаването на носорога.
Реших да стрелям, когато носорогът дойде на около пет метра от нас. Снопче извяхнала трева на пътечката показваше мястото, което си бях определил за граница. Носорогът продължаваше да върви към нас. Изведнъж спря. Застана неподвижно, като продължаваше да слуша хрупкането на слона. После продължи да върви напред.
Като малко момче в училище си спомням, че играехме на една глупава игра: гледахме упорито в тила на някое момче, седнало няколко реда пред нас, за да го накараме да се обърне. Сега се опитвах да се концентрирам и да внуша на носорога да тръгне в друга посока. Но той, изглежда, абсолютно никак не възприемаше моите умствени вибрации. Изведнъж, когато беше само на един метър от сухата трева, носорогът се обърна и влезе в гъсталака надясно от нас. Чух как Мулумбе въздъхна дълбоко с облекчение.
Сега нищо не преграждаше пътя ни до слона. Придвижихме се напред до едно открито място в горичката. Слонът се намираше на около тридесет метра от нас. Между него и мен имаше ниски дървета. Започнах тихо да заобикалям дърветата. Едва бях изминал половината път, когато шумът от хрупането спря. Слонът ни беше чул. В такъв момент е най-добре да застанеш неподвижно. Но аз не можех да спра. Бях силно развълнуван. Изтичах край храста и видях слона, застанал с разтворени уши и вдигнат хобот, като че ли се опитваше да ме чуе или усети. Това положение ми даваше възможност за добър удар в сърцето. Когато вдигнах пушката си, слонът реши да побегне. За миг ушите докоснаха тялото му и посочиха мястото на сърцето, защото сърцето на слона се намира на около осем сантиметра зад мястото, до което достига краят на ухото. Изстрелях и двата патрона един след друг.