Двамата с Мулумбе тръгнахме по кървавите дири. Изведнъж кръвта изчезна. Аз бях само леко ударил слона. Ранен, той се беше отправил към най-гъстата част на гората. Истината налага да призная, че той беше по-бърз и по-ловък от нас. Когато се свечери, ние бяхме принудени да се върнем в селото и да отложим преследването за другия ден.
Често съм чувал в разговор да казват за някой ловец, който има голям успех в лова: „Не знае какво е страх“. Това за мен не беше вярно, а се съмнявам дали и за другите е така. Когато един професионален ловец преследва опасно животно, той води много сложна и заплетена игра. Непрекъснато трябва да има наум цяла дузина неща: вятърът, естеството на прикритието, състоянието на дирята, характерните особености на преследвания дивеч, особеностите на конкретния екземпляр, а същевременно ловецът не трябва да забравя и собствените си сили и недостатъци. Трябва непрекъснато да мисли, че трябва да се движи тихо, а това означава, че трябва да гледа къде да стъпи, а същевременно трябва да гледа и напред, за да не го изненада животното от засада. Трябва непрекъснато да държи пушката си готова за стрелба, предпазителя отворен и ако е възможно, да не застава на място, където няма да може веднага да вдигне пушката и да даде изстрел. Истинският ловец обича тази игра на нерви — тя е като въздуха за живота му. Ако се съсредоточи в работата си, в съзнанието му не остава място за страх. Той прилага на практика хилядите малки подробности на лова, върху които е мислил с часове пред лагерния огън или които е обсъждал с други ловци. Понеже всеки лов е различен от останалите, ловецът непрекъснато изпробва нови стратегически положения. В стремежа си да види как ще протече борбата, той малко мисли за опасността.
Не си спомням никога да съм изпитвал страх в момента, в който животното напада. Действието става така бързо и така бурно, че няма време за страх. Мога да кажа, че ловецът изпитва най-често страх, когато той или клиентът му е ранил опасно животно, което се е скрило в гъсталака. В такъв случай професионалистът-ловец е длъжен да тръгне след него. Следите са очевидни — често пъти ясно очертана кървава диря, която обикновено стига до съвсем непроходими гъсталаци. Ловецът знае, че скрито някъде там го чака раненото животно.
В гъсталаците ловецът среща много препятствия. Често пъти се налага да пълзи по ръце и крака. Опасното животно може да го нападне, преди да е успял да вдигне пушката си. Ловецът се колебае за миг, дали не е по-добре да остави раненото животно и да се върне. Този е решителният момент. Ловецът трябва насила да си наложи да влезе в непроходимата гора. Щом влезе в гъсталака, колебанието изчезва и той започва да се чувствува опитен специалист, който е изправен пред трудна задача.
Спомням си, че бях извикан от Отдела по опазване на дивеча да се справя с два слона, които опустошаваха шамбите на туземците в Южна Кения. Единият беше много стар, а другият — съвсем млад. Между слоновете често възниква сърдечно приятелство между стар, опитен слон и някой млад. Двамата приятели напускат стадото и заживяват заедно в джунглите, като образуват един вид съдружие. Младият слон допринася със своята сила и остри сетива, а старият — със своята житейска опитност и мъдростта на своите години.
В миналото туземците са знаели за такава дружба между слонове. Щом намирали следи на два слона, те веднага проследявали дирите. След това изпращали съобщение на някой професионален ловец. Ловецът тръгвал по следите, като се надявал, че единият от слоновете може да е царствен стогодишник с прекрасни зъби.
Мулумбе и аз отидохме до селото, където вилнееха двата слона. От разговора с местните жители разбрах, че слоновете бяха опитни разбойници. Преди да извършат нападение, те заобикаляли нивите, като проверявали посоката на вятъра, за да останат незабелязани. Винаги напускали нивите доста преди разсъмване и през деня се криели в най-гъстата част на гората. Като проследихме дирите им, забелязахме, че животните винаги са се движели в посока срещу вятъра, когато са се прибирали в леговището си, и са проверявали вятъра, преди да влязат в него. Това са правели навярно, за да се предпазят от ненадейна засада. Леговището им беше в средата на голямо мочурливо място, осеяно с бодлива коприва, тресавища и гъсти храсти. Когато напускали леговището си, те рядко минавали два пъти по една и съща пътека. Бях уверен, че старият слон беше измислил тази сложна тактика, а младият беше послушен ученик.