И тя се изсмя весело.
— Разбирам… кой е този, Саво̀, нали е Грудев? От Пловдив? — попита Балчев, като посочи един портрет в черчеве от раковини.
— Той, господин Грудев — каза Саво̀, като се изчерви; — подари ми го, когато живеехме в Пловдив… Там изработи мъничка стипендия на Еленка преди осем години… Познавате го? Добър човек, приятел ми беше… помагаше ми; то да няма добри хора на тоя свят, аз не знам какво ще се чини. На̀, и завчера казвах на баба Фонка за вас — баба Фонка ми дохожда на гости с чорапа — казвах й: „Бабо Фонке, човек без око да остане, без приятел да не остане…“
— Как! Не трябваше! — издума укоризнено Балчев.
— Не, не споменах името, само тъй… — каза позачервена Саво̀. — Ние с баба Фонка си бъбрим… и тя вдовица като мене, утешава ме… когато не е тука Еленка… Тая карта е на България, хубава ли е?
— Доста сполучена.
— От ръката на Еленка… Изкусна е във всичко… И аз се гордея, тя ми е едничката надежда…
…Когато Балчев си излезе, Саво̀ остана доста време замислена върху цвета на роклята, която щеше да купи на Еленка за празника; па мина в другата стаичка, дето вреше тенджерката, за да приготви обеда.
Вечер. Есенен вятър духаше и разнасяше по покривите сухите листа, грабнати от дърветата. Вратата се отвори и Еленка си дойде от училището. Тя бе навела очи към земята. Майка й я погледна очудено.
— Какво има, Елено, ти си плакала?
Еленка се тръшна на миндеря, закри очи с ръцете си и хвана да поима с глас.
Саво̀ я гледаше смаяна.
— Кажи ми: кой те е докачил, Елено?
Еленка плачеше.
— Погледни ме, мари! Отговори! — извика Саво̀ нетърпеливо.
Еленка не преставаше да хълца, без да погледне нито един път майка си.
Саво̀ кипна. Тя се развика разярена. Еленкиният плач и упоритото таене причината му я накараха да излезе извън себе си. Най-после Еленка издума със задавен глас, като си криеше очите:
— Едни ученички ми казаха… Оскърбиха ме…
— Кой какво са те оскърбили? Гледай ме! Какво?
— Ти знаеш… Аз знам…
И момичето с отчаян плач си повали лицето на възглавницата.
Саво̀ побеля като стена. Устните й се разтрепераха нервно, кожата по лицето й се изопна и слепна и сдоби безжизнен цвят.
Тя разбра. Няколко мигновения тя стоя неподвижна с разперени ръце и с очи, безмислено вторачени в Еленка.
— Знаеш? — извика тя в изстъпление от гняв. — Срамуваш се от майка си! Не ме поглеждаш? Питаш ли мене как ми е, широко ли ми е около врата?… Добре, знай да знаеш! Майка ти няма мирази цели петнайсет години да те гледа, да те отхранва, да те възпитава, да не останеш като нея парцал на света… Срам те е? Искаш дрехи чисти, прилични, да се не срамиш в гимназията; искаш книги, учебници скъпи и прескъпи, трябва как и как да те поддържам да свършиш… Баре една стипендийка не можахме да сполучим тук… За тебе ми е бил животът досега… Срамуваш се от майка си! Заплюй я! Тъй! Тъй ми се пада, че не те пратих на чужди врата слугиня, каквато аз съм била… Сега съм лоша. Плачи, плачи де! Знаеш! Е, знай… Такава съм, ти недей бъди такава! Аз съм парцал! Аз съм вдовица… Вдовица всеки я гони и я гледа накриво… На вдовица и полите й са душмани… А ония, дето те оскърбяват, не знам ли ги? Билетчета приимат и пращат… Но мене видено!… Защо плачеш, мари? Боже, боже, какво да сторя! И все така! Аз съм проклета майка!
И Саво̀ седна на кревата си и затули с ръце очите си: тя заплака. Съвестта не прие оправданието…
От тоя ден вече Еленка чувствуваше една стена от студ, че я дели от майка й. Тежкото съмнение, което от няколко месеца насам беше се загнездило в душата й като една ехидна, изчезна: тя стоеше пред истината! Тя се покори. Тя вече не загатна, нито даде знак, че помни и че знае нещо…
Само Балчева нямаше смелост да погледне в очите, кога го срещнеше из тяхната улица. Ако можеше, тя заобикаляше, да го избегне. Даже тя трепваше от всеки мъж, който имаше каква-годе прилика с него…
Мина се още време и привичката стори своето: равнодушието замести предишното възмущение в душата на бъдещата наставница…