— О, народе, мъките ти се дължат на лошото влияние на змея! Иехова ги изсипва върху теб, защото е разгневен от твоята невярност.
Подобна дързост едновременно ужаси и стресна тълпата. Но когато Ангебо престана да я насъсква и да коментира собствената си промяна, разколебаните му за миг съграждани, вцепенени в страха си от своя разгневен бог, закрещяха срещу патриарха:
— Кощунство!
— Той светотатства!
— Убийте го с камъни!
— Трябва да умре, иначе гневът на змея ще се изсипе върху нас.
Невъзмутим, Ангебо поиска за последен път думата. Старейшините се съгласиха и той отправи последното си предизвикателство:
— Можеш ли, о, народе, да решиш коя вяра, твоята или моята, е вяра в истинския Бог? Изпълнен с моята непобедима вяра, аз ти предлагам да принеса в жертва собствения си живот за просветлението на душата ти. Аз ще изляза срещу въображаемата сила на твоя бог. Нека ме пренесат там и да ме вържат пред зловонието му: ако змеят излезе по-силен, ще ме погълне и твоята вяра ще победи моята. А ако змеят ме пощади, това означава, че в мен се е вселила славата на Иехова, той закриля плътта ми, а сияйната му мощ е в душата ми. И тогава, о, народе на Симиена, ще трябва да приемеш отново вярата в единствения Бог и да ме направиш свой цар.
Предложението на патриарха, сам да се принесе в жертва, естествено получи одобрение. Ангебо дори настоя да бъде даден на змея начаса.
По пътя към леговището на змея човешката върволица растеше на всяка крачка. Едни плачеха, други се присмиваха, а Ангебо пъргаво крачеше към съдбата си.
Пред свещената пещера го завързаха здраво, но оставиха ръцете му свободни; поискал бе правото сам да се храни с провизиите, които жена му щеше да носи два пъти на ден, а старейшините отстъпиха пред желанието му.
Хората се бяха разотишли вече, защото гадното животно можеше всеки момент да се появи, за да се нахрани с жертвата, която му бяха принесли.
Не след дълго вярната и изплашена до смърт съпруга пристигна, влачейки подире си бялата овца, която бе изпила млякото от стомната. Патриархът я хвана, отпрати жена си и изсвири тънко и с извивки зова, който обикновено хората отправяха към своя идол.
Змеят се разви, метна се извън пещерата и тутакси се нахвърли върху овцата, която Ангебо метна в отворената му паст. Още не бе я преглътнал докрай, когато започна да се вие в странни конвулсии. Огромното му тяло сякаш бе разтърсено от някаква вътрешна вълна. Животното се сви на кълбо в леговището си, после се отпусна и като гигантска пружина се метна върху стените на скалата. Накрая падна на земята омаломощено. Изцъклените му от агонията очи се затвориха и то се превърна в отвратителна дрипа.
Смъртта настъпи бавно. Цяла нощ Ангебо трябваше да търпи неописуемото мъчение от предсмъртното хъркане на чудовището. И когато настъпи зората и народът се стече към него, за да се освободи и да го понесе триумфално към дома му, той тайно благослови тънката наука за отровите, в която равинът Азария го бе посетил.
Ти ще си велик
И тогава, търсейки в небето онази звезда, която някога бе видяла стъпките му, Ангебо започна да мечтае за син.
Поток от злато и скъпоценни камъни, фанфари и шествия. Удивление на обикновения народ на Симиена, превърнал се отведнъж в нация. Увеселения, песни и светлини, опиянение, пиршества. Коронясването на Ангебо бе обвито с великолепието на церемониите в съседните императорски дворове.
Присъстваха двама нубийски царе, известни с прекалената си любов към разкошните празненства, в които изпъкваше величието им, паплач, колесници, пълни с подаръци, буйни коне, танци и бойни викове. Дошъл беше и един негърски цар с целия си двор, с жените си и с целия салтанат, който придружаваше пътуването му; египетски принцове, поканени набързо от Ангебо, а дори и един владетел, дошъл от далечните пясъци на Арабия, отвъд Червено море, който бе предприел това дълго пътешествие, за да приветства новата слава на един владетел, чиято мощ бе подплатена и с чудодейна сила.
Всички бяха донесли разкошни дарове в Аксум, столицата на царството: нервни коне, бели камили, роби, избирани по всичките африкански пазари, глинени съдове, скъпоценни накити, скъпи платове.
Ангебо ги посрещна спокойно. Столицата ликуваше, гъмжаща от чужденци, кръстосвана от безумно надутите княжески свити. Но новият монарх не се опияняваше от това. Той бе постигнал целта си. Пренебрегвайки закони, условности и дори смъртта, той бе постигнал целта, към която умело го бе насочвал равинът Азария. Бъдещето се открояваше пред него още като млад, а сега, когато само с един дързък удар сам бе издигнал трон, трябваше да го запази за векове.