В аксумския царски палат, построен бързо от целия му народ и за който всеки бе допринесъл с нещо, за да бъде той достоен за него, Ангебо беше отредил покои за стария си учител. Макар и вече цар, за него пророчествата, поуките и учението на равина от Тива бяха основи. Той разчиташе на неговата помощ при сключването приятелски съюзи със съседните народи, за осигуряване на снабдяването, както и на сигурността по границите, тоест за организирането на гвардия и по-нататък на военна сила по образец на египетската армия, най-дисциплинираната и най-гъвкавата от всички африкански войски.
В очакване на венец от победи Ангебо беше вече провъзгласен за „представител на великия Иехова, господар на деня и нощта, повелител на небесното движение, дарител на плодоносните води“. Веднъж, надвечер, наметнат с празничната си дреха, извезана на звезди и ручеи от скъпоценни камъни, царят се озова на мястото, където беше отровил стария идол на своя народ. Залязващото слънце хвърляше отблясъци върху златото, среброто и скъпоценните камъни по мантията му, сякаш цялото слънчево сияние се излъчваше от него. Съпругата му го следваше с поглед, изпълнен с възхищение и вяра. В нейните очи вече на кралица, а и в очите на раболепната му свита, той изглеждаше свръхчовек.
Ангебо огледа купчината камъни, под която, съгласно новия обред, бяха скрити останките на чудовището. Всеки камък, хвърлен в купчината, свидетелстваше за всеки отказал се от старата си вяра жител на Симиена. Новият владетел заповяда камъните да изчезнат, а останките да се заровят. Той не искаше да изчезне споменът за идола.
Именно тогава, търсейки в небето следа от своята пътеводна звезда, Ангебо започна да мечтае за син.
Тази, която е невинна
Той избухна в страшен гняв, като узна, че за да стане царица, Мамете трябваше да даде обет пред народа, че ще остане девица…
Цар Абир властваше над асаймарите, народ, който обичаше да се радва на живота, и който той управляваше с насилие и кървав деспотизъм.
Той не бе присъствал на коронацията. Храбрите му и калени в боя войски воюваха, докато миролюбивият цар на Симиена укрепваше законите на Иехова, ковеше закони, прибавяше нови училища към вече действащите, издигаше синагоги, строеше мостове и закриляше търговията. Но с това не се изчерпваше амбицията за величие на един владетел като Ангебо, който царуваше в страна, кацнала върху високи плата. Стремежите на буйния като жребец Ангебо го караха често да насочва погледите си към границите на царството на Абир и неговата най-красива перла: пристанището Мутова.
Чрез пристанището Мутова асаймарите имаха излаз на морето, а това бе определящо за благоденствието на една държава. Червено море миеше дългите му кейове и дълбоките пристани, където пускаха котва дръзки кораби. Ако Ангебо се сдобиеше с това пристанище, стоките на Симиена, пренасяни от неговите собствени кораби, щяха да се разменят по всички пазари.
За една млада нация винаги е опасно да се впуска във военна експедиция с неопитна войска. Войнските качества тук можеха да се допълнят само с хитрост. Именно така Ангебо стана цар и на асаймаряните.
По грижливо комбинирания от него план започнаха търпеливи приготовления. Раздухаха бунт у съседите. С помощта на единоверците, установени в Мутова, победата беше осигурена, Абир бе заловен и затворен в Аксум, а столицата му падна обсадена от войските на цар Ангебо. Така към титлите си той добави и титлата „Завоевател“, с която всъщност се гордееше повече, отколкото с корабите си в залива на Мутова, които тръгваха с надути разноцветни платна, като огромни пъстри птици, да разнасят славата на царството му, закриляно от Иехова.
Тогава, докато множеството приветстваше триумфа на Ангебо и победеният Абир удари чело в прахта, Азария, когото свещениците издигаха в ранг на учител по теология, сметна за уместно да събере всички равини и държавни сановници, за да сподели с тях съжалението, че царят им няма син, който да наследи дадената му от Бога власт. Равините на моногамния народ попитаха защо владетелят не изпъди жена си и не се ожени за друга израилтянка, която да му роди наследник. На Азария бе добре известно, че завързаният при змея Ангебо се бе заклел два пъти във вярност на единствената си съпруга и никога нямаше да престъпи клетвата си. Тогава Азария успя да накара равините и сановниците, загрижени за продължението на божията благословия над царството, да приемат съветите му. Ето защо решиха, че след смъртта на Ангебо Иехова ще продължи да царува в Симиена в лицето на необичайно зрялата за възрастта си Мамете, дъщерята на техния суверен.