При разговора си с принцесата, главният равин на Тива не закъсня да открие опустошенията в чистото й сърце и отчаян я викна в синагогата. По съвет на настойниците си Македа се яви в мъжки дрехи, в които младежкият й силует изглеждаше още по-грациозен. Пред лицето си бе спуснала воал, който скриваше красивите му очертания, и косите, като пропускаше само теменужния поглед. В този вид тя трябваше да повтори клетвата си от Аксум, поставила лявата си ръка върху свещената дарохранителница.
Възложиха на принцеса Маака да я наставлява и да отклонява мисълта й, неудържимо привлечена от спомена за целувките на Домедо. В същото време равинът изпрати послание до Ангебо, че дъщеря му вече е приключила образованието си и не иска да продължава повече престоя си в Египет. Тя желаеше да се завърне колкото е възможно по-скоро при любимия си баща и го молеше да одобри решението й. Ангебо отговори, че очаква престолонаследничката си с най-голяма радост. Тогава с пълното съгласие на фараонката майка, която се боеше от опасните последици на тази любов, равинът се постара да отдалечи Домедо.
Церемониите по изпращането не отстъпиха по великолепие и разточителство на празненствата по посрещането. Хвалебствия и възхищение бяха отправени към тази, която успя да спази обещанието си. В тази атмосфера, заобиколена от свитата си, Македа потърси с поглед в пъстрото множество на египетските дворяни, дошли да я поздравят, лицето на този, който събуди вкамененото й сърце. Шестнадесетте й години изпитваха сладката мъка на първата любов.
Македа си тръгна сред оглушаващ концерт от викове и фанфари, но в ушите й звучеше името на Домедо.
Смъртта на пророка
В гърдите си Македа чувства туптенето на безброй сърца с огромна любов към всички разпръснати евреи…
Със синовна обич принцеса Македа затвори клепачите над неподвижния вече взор на цар Ангебо и зарида от мъка. Утрото беше настъпило. След тежката трескава нощ старият цар дочака смъртта в пълно съзнание и спокойствие. Останал сам с дъщеря си, държеше ръцете на тази, която щеше да го наследи и повтаряйки й често казвани неща, й предаде тежкото наследство да царува над Симиена.
Същата нощ поданиците на царството му с безпокойство отправяха погледи към небето и звездите. Появи се комета с огнена мантия. Тя прекоси небето, замайваща и прекрасна, точно в момента, когато царят свързваше душата си с тайнствените спирали.
Как да не се свържат едно с друго двете събития — кончината на суверена и моментът, когато кометата изписа в кадифеното небе ослепителния си огнен параф? В Аксум повярваха, че Иехова е отнесъл Ангебо на своята пламтяща колесница към царството на избраните, където бе мястото му. В царския град, а и в останалите градове и села настъпи траур. Сломена от скръб принцесата ридаеше над ложето на скования от смъртта и славата свой баща. В двореца свалиха пердетата и навиха килимите, в скърбящия дом не биваше да има лукс, защото смъртните са равни пред Бога. Плочниците от гладки тухли бяха посипани с фин пясък.
Вдигнаха тленните останки от парадното ложе и ги положиха на един прост селски одър. Облякоха мъртвеца с пурпурната „шамма“ на пророка, единствен белег на божествената му власт, която не свършва със смъртта. Македа бе наметнала набързо жълтия „камис“ без орнаменти. Освен това бе свалила всичките си накити. Дългите й разплетени коси се спускаха по гърба. Натърка бузите си с грубо платно толкова силно, че по нежната й матова кожа бликна кръв. Така, с окървавено лице, в знак на дълбоко страдание, тя посрещна сановниците. А те, с лица носещи същите белези на голяма болка, се присъединиха с Македа към монотонния й остър писък на оплаквачките. Никой не говореше. Предимство имаха само поетите. В подножието на скромното ложе те възпяваха в един глас славата на великия монарх.
През целия ден, а и през следващия, хилядите жители на Симиена се изредиха да изразят скръбта си пред двореца, превърнал се в гроб.
Погребението се състоя два дни по-късно.
Царят сам бе наредил да издълбаят мавзолея му в скалите. Шествието се запъти към последното му убежище. Увит в бял саван, владетелят беше положен върху церемониалния одър, застлан с „кей дириб“ — широк бродиран килим от пурпурна коприна с пискюли от златни синджирчета. Около погребалното ложе подскачаше и ридаеше ритуалният ескорт оплаквачки, които кършеха ръце и се бичуваха. Тълпата бе многолюдна и шумна като кошер.
Шествието се движеше бавно и ритмично. Оплаквачките викаха. Близките и официалните лица ридаеха монотонно. Какъв великолепен погребален концерт, облян от лъчите на горещото слънце. То осветяваше една внушителна с невъобразимите си цветове гледка: погребална процесия, лъкатушеща като подвижна китна цветна градина. Първи минаваха робите, носещи царските отличия, с които мъртвецът трябваше да докаже пред Иехова земното си могъщество. Това бяха „Черра“ — златната муховейка, и „негус бетер“ — царският скиптър, на който също блестеше златна звезда. След това идваха „мезан“ — теглилката, символ на уравновесеността и правотата на присъдата на монарха, златната секира и златната кирка, символизираща царската закрила за селяните и работниците, златната сабя на безукорния и победоносен воин и накрая, позлатеното куче, с което народът изразяваше своята преданост към династията.