Накрая, след изтичането на четиридесетте дни, пристигнаха бедняци от страната на шумни, пискащи и вонящи тълпи. Бяха дошли да ядат и пият. И според обичая те ядоха и пиха. Никое човешко същество не биваше да страда, докато се осъществяваше тайнственото отлитане на душата на починалия в небето.
Висшите сановници на царството се върнаха от Аксум, за да отпразнуват тържествено завръщането на Македа в столицата. Но преди това срещу гробницата започна да напира мощно и развълнувано, като настъпващото бучащо море, последната вълна на скръбното шествие на двадесет хиляди екзалтирани души, превъзбудени от четиридесетдневните траурни слова. Бликналата от двадесет хиляди гърла молитвена песен се понесе като буря към небето, за да омилостиви Бога, като ту затихваше, за да се напълни със страст, ту се изостряше, за да завърши в съвършено съзвучие. Всички повтаряха учените слова: „Иехова господарю на света и небето, приеми милостиво душата на нашия пророк Ангебо. Той е светият посредник между Теб и Твоя народ, който Те зове. Прости молитвите ни, о, Иехова, Господарю на света и небето!“
Завръщането в столицата не можеше да стане преди принцеса Македа, поела управлението, да е ръкоположила главен равин на синагогата при мавзолея и да е определила началника на гвардията, която занапред щеше да пази гробницата.
Тези първи проявления на царуването на Македа станаха причина за голям церемониал след общата молитва на народ и дворяни. Принцесата се възкачи на царския паланкин. Развълнувана, тя направи обръщение към Бога и издигна войника Чад в ранг „алака“, командир на стоте мъже, които оставаха на почетна стража. Избра Елеазар за главен равин на погребалната синагога, с право да си избере подчинени. Едва тогава шествието, изтощено от четиридесетте дни и нощи бдение, пое обратно пътя за Аксум.
Когато градът се появи пред челната част на внушителната процесия, народ и войници започнаха да пеят и танцуват. Радостните викове бяха заместили риданията и Македа бе чествана сред неописуема пламенна атмосфера. Едва тогава младата жена почувства изведнъж как тежестта на могъществото се спусна върху раменете й. Тя царуваше над страна, чието население ставаше все по-многобройно, чиито граници се разширяваха, и чието реноме поразяваше отвъд делтата на Нил съседите на огромния Египет.
Армията беше изградена, училищата също. Под властта на монарха цяло едно правителство управляваше мъдро трудолюбивата и все по-благоденстваща нация. Изкуствата бяха закриляни, а правосъдието и вероизповеданията бяха грижливо уредени с царски укази.
Евреите в Симиена бяха наследници на строителния гений на своите деди. Страната им се изпълваше с градове, храмове и палати, в градовете, колонадите бяха заменяли стълбовете. Синагогите бяха високи като планини, а крепостите можеха да отблъснат и най-тежките нападения. Полетата се напояваха чрез мрежа от канали, погълнала многогодишния труд на хиляди. Сега делото трябваше да се продължи, да стане още по-велико. Дори и да изглеждаше трудно, за Македа задачата не беше непосилна. Тя вярваше в себе си и в Божията закрила, предчувствайки, че волята Божия бе възпрепятствала любовта й към Домедо. Това я правеше тайнствена и печална.
Царицата, вярна съпруга на царя, беше починала предната година. Тъжното събитие бе отбелязано с поредица траурни дни и Македа намери убежище в любовта към баща си. Но монархът, уморен от изключителната си дейност и чувствайки, че земното му дело приключва, се бе възползвал от тази близост, за да подготви дъщеря си за опасностите на царското управление.
За да си помогне в прилагането на най-добрите принципи на организация, измежду научените в Египет, тя вече бе повикала в Симиена някои от военачалниците, инженерите, учените, граматиците и йероглифописците, които бе опознала още в Тива. Ангебо я бе оставил да действа свободно, като всеки ден прехвърляше на крехките й рамене бремето на царските дела. Благодарение на баща си тя вече познаваше двора, страната, слабостите на едни и качествата на други, а в душата й покълваше онази мечта за хегемония, диктувана от еврейската вяра.
Богоизбраният народ трябва да стане велик! Погледът на една еврейска царица не може да бъде спиран от граници, той трябва да се разпростира навсякъде, където има евреи, и да разширява благотворната иудейска мощ. Така ханаанските братя се радваха на царството на Саул, а после Давид го бе разширил, завладявайки Едом. Дългът на царицата на Симиена беше изписан на небето: гъсто населеното царство жужеше като в кошер и се задушаваше в тесните си граници. Тя трябваше да ги отмести, а след това щеше да прибави към своето царство Ханаанската земя и да изгради империя, от която светът да трепери. „Никога да не напада могъщия и фанатичен Египет — й бе заръчал Ангебо, — а да се разширява само за сметка на малките царства, пръснати из Арабия.“ Въоръжени с това учение, войските на царицата щяха да изпълнят свещена мисия и Иехова щеше да е с тях, тъй като победите на техните войни бяха и Негови победи.