— Как изглеждат тези диваци? — попита Македа.
— Лицето и ръцете им са побелели от студ, косите им са като светло злато, а очите — сини като водата. Оскъдните им и зле скроени дрехи са от животински кожи. Колкото и да не разбираха, ние успяхме да им обясним, че по-нагоре в земите им има лъвове с копита. След това вървяхме в течение на три непосилни дни, тъй като заповедите на Салманасар бяха божи заповеди, и открихме сиво-бели зверове, големи колкото лъвове. Главата им прилича на кучешка. Тези космати същества се движат клатейки се смешно, а уплашат ли се, бързо се покатерват по дърветата като маймуни. Един от нашите войни, приближил се непредпазливо до едно от тези животни, бе смазан само с един удар на лапата… Ние естествено решихме да заловим при удобен случай няколко от тези странни създания.
Като продължихме по брега на Селде, срещнахме гигантски газели и антилопи, грамадни като най-едрите коне, на главите с рога, извити на всички страни, като клони на мимоза. Баща ми пожела да нападна някое от тези животни и аз го направих с радост. Развързах лъка си на разстояние петдесет лакти от животното, но за моя изненада, стрелата ми се заплете в сложно сплетените му рога. Тогава заповядах на хората си да пуснат дружно смъртоносните стрели. С последни сили гигантската антилопа, набучена с всичките стрели ме наръга като бик…
Колкото и увлечена от разказа да бе Македа, тя заповяда да дадат питие на разказвача, разгорещил се от спомена. Асадарон опразни на един дъх чашата и продължи разказа си:
— Баща ми нямаше търпение сам да убие първия срещнат бивол-лъв. Влязохме още по-навътре в горите, за да открием някое от тези чудовища, които диваците наричат ур. Знаейки, че се приближаваме до скривалището му, построихме бойна наблюдателна кула. Робите едва я извлякоха в непроходимата гъста гора с дълбоки оврази и стръмни склонове, които трябваше да заобикаляме.
С двама измежду най-добрите ни войни баща ми и аз се затворихме в кулата, а останалите ловци скрихме в бойно каре, легнали на земята и покрити с щитове. След това диваците, които ни бяха водачи, подгониха към нас раздразненото, с пяна на уста, чудовище.
При тези думи разказвачът се втренчи в развълнуваното лице на царицата и продължи със загадъчна усмивка:
— Моментът беше патетичен. Пред нас дърветата се огъваха и падаха. Страхотен галоп разтърсваше земята. Някои от нашите бягаха с вой. Звярът налетя напред с твърдата си глава върху скривалището ни. От удара кулата се разтърси и едва не се събори. Баща ми неустрашимо пусна първата си стрела. Тя се хлъзва по гигантската глава както хвърленото камъче подскача по водата. Последва заповед и всички стреляхме. Облак от стрели. Дивият звяр се сви на две, преди да се разяри. Баща ми, решен да победи, призова Ваал да му даде сила. Прицели се и хвърли копие. То се заби в хълбока на звяра, който се блъсна във вашата кула, а тя иззвънтя под ударите му като камбана. После той хукна към храсталаците, където го подгонихме с дъжд от остри стрели. Вече се стъмваше, но ние не се отказвахме от борбата. Накрая жертвата ни бе изтощена, кръвта й се лееше, и тя се сгромоляса като убито куче.
На това място от разказа, облян в пот, Асадарон отново се обърна към Македа, като че ли очакваше тя да го поощри.
— Гош! Гош! — извика тя. — Продължавай, достойний Асадароне. Така пред нас ще оживее адът на тази страна, където си бил толкова храбър!
— Продължихме пътя си и прекосихме блатисти места — поде отново вавилонският княз. — Местните жители ни качиха на коне с много големи копита, с козина, рошава като на диво животно и с бавна, спокойна походка.
Видяхме диваци, обитаващи колиби, забучени на колове сред езерата. Жените им бяха високи и дебели, с прави бели коси като жирафски опашки, а очите им — воднисти. И те се увиваха с кожи и водеха животински живот, като не знаеха ни песни, ни танци, нито някое изкуство. Мъжете ловяха риба, пиеха едно кисело кафеникаво питие, от което разумът се замъглява и се полудява. Движейки се така по тези ужасни земи, чийто климат трябва да е божие наказание, успяхме да заловим два ура, пет катерещи се кучета и множество гигантски газели. Тогава баща ми сметна мисията ни за изпълнена и тръгнахме да се връщаме в лагера, без да подозираме какво ни чака. Попаднахме в засада. Бих се с всички сили срещу многобройните диваци, но не можах да спася баща си от един удар с каменна секира. Той падна, а в това време един дяволски човек, бял като мляко, се хвърли върху мен, сграбчи крака ми и го захапа бясно. Щеше да ме нарани лошо, ако не му бях отсякъл ръката с вярната си сабя.
След това един финикиец, който говореше гърления варварски език на тези хора, успя да спазари мира срещу двадесет асирийски копия и двадесет щита, плюс палатките и завивките. Точно това целяха тези диваци.