Македа отново се отдръпна рязко. Асадарон, който се бе изправил, взе колието от ръцете й, за да го сложи на шията й, и опитно обсипа с горещи целувки шията и ушите й. Тъй много и така хубаво, че този път накара младата жена да се разбунтува. Тя го отблъсна и постави уплашено ръце върху възбудената си плът, която тъй божествено бе успокоил с целувки. Князът вече нищо не разбира. В него се надига гняв. Той е свикнал на по-лесни победи и гордостта на пола замайва главата му по-бързо от сигару, най-ферментиралото питие на страната му.
— Полудял ли си? — прошепва наивната царица като насън. — Толкова ли ги е трудно да разбереш, че не мога да понеса твоите милувки, които за мен са по-опасни от отрова? Нали те помолих да ме обичаш като брат?
Асадарон вече не знае какво да мисли. Дали пък духом Македа е също толкова девствена, колкото и тялом? Или е като онези млади жени, които споделят леглото на хомосексуалисти, за да задоволят страстите си, но да запазят девствеността си за бъдещите си наивни съпрузи?
Както и да е. Пленник на волята й, той е готов да изпълни и ролята на опитен любовник, и тази на платонично влюбен.
Неочаквано всяко съмнение изчезва. Самата невинност на лицето й показва абсолютната чистота на намеренията й. Не, тя не е като момичетата от оргиите в Тива. Укротеният лъв се отпуска на гърдите на офицера, шептейки нежни, ароматни слова. Потрепването на обожаваното тяло е вече божествена награда. Аромат на разпъпили цветя лъха от сърцата им. Обгръща ги атлазена и безтегловна тишина.
Македа обхваща с ръце главата на любимия, който плаче, че се е усъмнил в стоманения й дух. Любовната магия просълзява и нея. Двамата влюбени тръгват бавно по терасата, наведени един към друг. Говорят си за наивни неща, като всички влюбени. Какво си казват? Обичам те, Македа, обичам те, Асадарон. Другите думи са само наслада, въздишки, детски брътвеж или песен на птички…
Там, където една от алеите на парка завива, влюбените спират за по-дълго под манговите дървета, надвиснали с ароматни плодове. Неочаквано асириецът долавя нечие шушукане. Какви са тези гласове? Може би са пазачите? Асадарон посяга към оръжието си, но Македа задържа ръката му. Защо? Миг след това, той разбира. В края на алеята, седнали на пейката, главният равин и омразният Амрам ги дебнат и се подхилват.
Асадарон почервенява от гняв. Войнът надвива над любовника. Било е капан, машинация. На тези хора им е наредено от царицата, а тя се прави на влюбена, за да се сдобие с кехлибара, носещ щастие, когато е подарен през нощта.
Та тя не го ли обича? Никога ли не го е обичала? Нито е наивна, нито е развратна, а е просто жена. А той, Асадарон, вероятният наследник на Вавилонското и на Асирийското царство се оказва измамен от една илюзия, оплетен като юноша в мрежите на куртизанка! Разярено излива тези си мисли пред слисаната царица, като я раздрусва и нагрубява. А тя е толкова объркана, че се оставя да я обиждат като робиня.
Щом е така, повече няма да я вижда. Ще си замине. Оставя й проклетото огърлие, нека да й гори на шията като угризение. Преди това обаче той ще накаже онези, които са склонили да извършат тази безсрамна постъпка. Ето, изважда сабята си и хуква към пазителите на царската добродетел…
От тях няма вече и следа. На мястото им са наредени две дузини щитове и копия. Асадарон изсипва куп ругатни. Гневът му е ужасен. За миг помисля да сложи край на дните си пред тези мъже, за да докаже храбростта си. Но той е посланик на Салманасар. Поведението му като гост трябва да е безупречно. Ще се прибере във Вавилон и ще обяви война на Симиена, за да измие позора, който го шиба като камшик.
И хуква. Търси колесницата си, губи се из лабиринта от галерии. С мъка открива главния портал. Вратите се отварят. Струва му се, че чува зад гърба си насмешките и подигравките на пазачите. Шиба докрай конете. Чувства нужда от въздух, от пространства носейки се като стрела в нощта. Обикаля града няколко пъти и търси успокоение за напрегнатите си нерви.
Пречистата Перла вече се е прибрала в покоите си, хвърлила се е на леглото и отчаяно ридае, че асириецът не е разбрал как тя се е заобиколила от пазачи по-сигурни от самата нея, за да й попречат да се поддаде на плътските желания. Не е почувствал колко голяма е любовта й, след като е измислила такива препятствия срещу нощните опасности от усамотяването им в ухайната градина.
За втори път сладката Македа ридае заради нещастна любов. След огорчението идва ред на още по-остра болка, прибавя се и ревност. Тя си представя жените от своя народ, които обичат и са обичани свободно и се отдават напълно. Спомня си сладострастията, на които са я учили в Тива, игрите на дружките й. Как изпадаха в екстаз. Как очите им се разширяваха, какви звуци издаваха, обладавани по толкова начини от вещи любовници. Значи всичко това й е забранено?