Перлата зае отново мястото си на подиума. Чувстваше се смазана от всички тези преживявания. Асадарон съумя да овладее чистото си сърце и пламенната си душа, която се стремеше към благородни жестове и щедрост. Тя дълго се вглежда в чудесния си любим. Какво ли е имал намерение да й поиска? Сладостна тръпка премина през тялото й при мисълта, че е могъл да я накара да пожертва короната си, за да я люби свободна, да я грабне на бързия си като буря коя и да бъдат сами завинаги, един с друг до несвяст. В очите му тя четеше това приключение и чувстваше, че не би му се съпротивила. Дори почти съжали, че е спечелила облога.
Затова с непреодолим порив на тяло и нерви тя се хвърли към него и за ужас на своя антураж изрази лудостта си така:
— Утре ще назнача моя управител, но ако желаеш, княже, ще закрепим отстъпването на твоята провинция според обичая на твоята страна — с целувка…
Отдавайки цялото си същество, тя предложи устните си на асириеца. Той пое с парещи ръце красивата й глава. Устните им се сляха. Дългата му целувка я прониза дълбоко и тя едва не припадна. Той притежаваше най-после устните на любимата, които в този момент на екстаз предаваха всичките й чувства, литнали в лазура. В очите й плуваха звезди.
Царицата сложи край на прегръдката. Дошла отведнъж на себе си, тя отблъсна любимия. Никога не бе преживявала подобен екстаз. Някога, с Домедо, а после и при първата целувка на асириеца в деня на коронясването или когато на терасата с мимозите той леко бе близнал ухото й и тя бе почувствала, че целомъдрието й пропада. Леденият образ на Ангебо, припомнящ й веднага за клетвата, всеки път заставаше между нея и изкусителя. Днес обаче, за да устои на ръба на пропастта на страстта, й бе необходима невероятна воля.
Князът целуна края на колана й и се отдалечи. Превита от мъка, Македа скочи в колесницата си и конете препуснаха обратно към палата.
Асадарон също си тръгна, но забави хода на конете си. Мислите му бяха тежки, както бе тежко на сърцето му. Скри се в шатрата си, легна и поиска да му донесат да пие. Адютантът му обаче беше в чудесно настроение. Тукашните жени го бяха сдобрили с Аксум — намерил си бе и палави, и унили, и страстни, и студени, но всички апетитни. Така че за да разсее принца, той започна да му разказва разни историйки. Асадарон го прекъсна грубо:
— Остави ме на мира с твоите омразни приключения, Набунасар! Нещо остава ли от тях, кажи ми? Малко пепел, горчиви съжаления и ужасното разочарование от милувки, фалшиви като лъжливите им сърца.
Набунасар го слушаше с изненада. За него съществуваше само плътта и опиянението от чувствата. В сливането на телата виждаше единствената цел на живота, нещо като верую, начин за общуване с безсмъртието, което тласкаше всички хора с еднаква страст към съвкуплението. Асадарон, който някога бе защитавал същите теории, вече беше друг, благодарение на общуването с Мекеда. Тя беше издигнала мислите му към духовното ниво на любовта: духовно общение, съчетаване на душите — ето това е любовта. Тази любов, която дава сили, преобразява и въодушевява. Любовта не е ли обожествяване на едно-единствено същество, избрано пред неизброимото стадо? Това обожествявате трябва да даде ореол на човека, да го направи непристъпен само за едното желание. Защото желанието е второстепенно, замислено е само за продължението на рода. Факелът на душата осветява живота, а утоляването го затъмнява.
Набунасар беше слисан. Култът към асирийските богове не допускаше изобщо такава метафизическа екзалтация. Съществуваше само езически култ към силата при обожествяването на фалоса създател на безброй наслади. Но капитанът реши да не предизвиква гнева на господаря си, защото си даваше сметка, че Асадарон бе така увлечен по Македа, че бе способен да се отвърне от вярата си. Набунасар чувстваше, че князът е почти готов да се отрече от пантеистичния култ към красотата, хармонията и грацията, за да приеме религията на Иехова, чиято измамност беше опасно повлияла на словата му.
Битка между магове
Тя беше в полусън, умът й не бе бистър, но си повтаряше с любов името на Асадарон.
Асадарон ходеше в двореца вече много предпазливо. Теглат го бе предупредил, че пътят натам е пълен със засади, но асириецът никога не бе свеждал глава в битки, нито бе отстъпвал при атака. Никой не го бе карал да свежда очи. Нямаше приключеше, пред което да се беше поколебал. Славата за куража му, граничещ с дързост, беше възпята от вавилонските поети. Съвсем несведущи бяха онези, които си мислеха, че могат да му се наложат с хитрост. Хитростта винаги бе пропадала, защото той устремно й излизаше насреща.