Той закри лицето си.
— Как мога да те оставя да се върнеш в Сава? – проплака подир малко. – Пропъдих те с моите искания. С всеки мой довод, с който всъщност исках да те задържа при себе си. Ти, която ме съсипа...
— Аз, която те обичам – промълвих.
Несъвършено, егоистично... и в същото време напълно забравила себе си.
Соломон ме хвана за ръката и я притисна между дланите си.
— Тогава не заминавай. Не още. Остани. – Притегли ме към един стол и падна на колене пред мен. – Остани и ще ти дам всичко, което съм. Само ако ми позволиш да ти служа.
— Ще остана. До зимата.
Той отпусна главата си в скута ми.
Останахме така много дълго. Когато най-накрая вдигна очи към мен, аз се пресегнах и свалих воала си.
Соломон ме притегли на пода с треперещи ръце, пръстите му пърхаха като криле на птица по лицето ми, по устните ми, които след миг разтвориха нежно. Проследи линията на брадичката ми – дълго, цял час – шията, извивката на рамото ми. Поколеба се и когато не го отблъснах, ме докосна нежно, отначало като плахо момче, а после със свободата на умел любовник, галейки ме през роклята. Ръката му обхвана талията ми, погалих с върха на пръстите си наболата му брада и извитите му вежди, докато най-накрая положих устни върху неговите... Той въздъхна и аз вдишах тихия звук като откровение.
Тръгнах си малко след това, съсипана и възродена, оставяйки след себе си разтърсен до дъното на душата си цар.
На следващия ден пратих само следното съобщение:
Заклах жертвата, размесих виното си и приготвих трапезата си; после проводих слугините си... *
Това не бяха мои думи, а негови, взети от писанията му за господарката Мъдрост.
[*Перифраза на стихове от Притчи Соломонови 9:2 – 3. – Б. пр.]
Изпратих момичетата си в лагера, за да съблюдават жертвоприношението. Те взеха със себе си всички жени от домакинството ми; само Шара и Яфуш останаха при мен.
Царят дойде късно същата нощ.
Влезе в покоите ми, оглеждайки се така, сякаш не се намираше в своя дворец, а в някакъв чужд свят. Килимите от моята шатра и тези, които ми бе подарил, бяха застлани на пода на вътрешната стая, най-пищният от тях бе под копието на царския ми трон, покрит с леопардовата кожа, върху която седях в двореца си. До трона ми, на широк подиум, бе поставен маркабът, символът на моята власт.
Царят спря пред него и се пресегна да го докосне.
— Това е маркабът, в който си яздила по време на битката за трона – каза той с възхита, докато пръстите му се плъзгаха по позлатата и по разперения край на щраусовото перо. Аз бях направила почти същото, когато го видях за първи път.
— Точно той е.
Не носех воала си, нито дори всичките си накити.
Тези украшения вече бяха излишни.
— По-рано ми каза, че си потеглила тайно. Твоите съветници не са ли забелязали, че маркабът липсва?
— Направихме втори, подобен, който поставихме в моите покои, докато истинският пътуваше с мен.
Соломон се замисли върху думите ми, докато преплиташе пръсти с моите, а погледът му се насочи към трона ми. Бях приела неколцина гости и отсъдила по няколко случая през престоя си тук, седнала на трона си – включително спора между пострадалия надзирател и собственика на камилата, която го бе ритнала. Надзирателят щеше да куца до края на живота си, но лекарите на Соломон доказаха способностите си – мъжът не умря и дори не загуби крака си.
Соломон ме поведе към алабастровия трон.
— Искам да разбера каква си, когато си възкачена на трона си в Сава. Искам да го видя с очите си.
Погледнах го развеселена и отидох до трона си, седнах с изпънат гръб и поставих ръце на облегалките.
— Тронът в залата ми е по-голям от този. Зад него има голяма сребърна луна, а пред него – подиум с три стъпала. – Махнах с ръка към стените. – Високо на стените има двайсет и осем алабастрови диска. Те сияят – нощем бели като луната, а денем – златни като слънцето, от изгрев до залез.
Той отстъпи назад и после, за моя голяма изненада, коленичи. Не проговори, но бавно се наведе и целуна върховете на пръстите ми, после проследи с ръка изрисуваните с къна цветя – по стъпалата ми и чак до глезените. Затворих очи, когато пръстите му се плъзнаха в сандалите ми, за да погалят чувствителните сводове на ходилата ми.
Малко по-късно минахме заедно покрай идолите на Алмака, Ашера, Тот и Нейт във вътрешната стая. Той спря, оглеждайки диваните, копринените завивки и възглавници, поставката за тамян във формата на ибекс.