— Къде седиш, когато си почиваш? – попита Соломон. – Тук? – пристъпи към един от двата ниски дивана.
— Да. Там.
— Тогава аз ще полегна тук.
— Не – казах аз. – Легни до мен.
Пихме вино. Пръстите му бродеха по сгъвката на рамото ми като газела. Пробвахме ястията, които дойдоха от кухните – цяла върволица, придружени с дегустатор. Соломон яде от ръката ми, аз – от неговата.
— И сега аз забравих за останалия свят – прошепна царят, заровил лице в косата ми, вдишвайки уханието й. – Денят стана нощ. Ибексът и лъвът се хранят заедно.
— Няма пиршества, няма злато... Съществува само градината – добавих аз.
— Аз съм пастир като баща ми. – Соломон повдигна брадичката ми и ме целуна по ухото.
— А аз съм пастирка.
— И твоят тъмнокож народ не е дошъл от края на света – прошепна Соломон, – а от долината Сонам. Знаеш ли, че от години си представях как изглежда лицето ти, копнеех да го видя, но и се боях да не би да не отговори на представите ми?
— И ето ме. И лицето ми е такова, каквото е.
Той ме погали по бузата.
— По-прекрасно е, отколкото някога съм си представял, и имам чувството, че винаги съм го познавал... и че то също ме познава.
Въздъхна тежко и отпусна глава на рамото ми.
Тази нощ Соломон плака в прегръдките ми. Както и по-късно насън.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Това бе моят свят: тлеещият огън на тези очи, обърнати към мен; благоуханните чаршафи, застлани на леглото ми; розите от градината, полюляващи се пред прозореца ми, зовящи „ела“.
Вече не забелязвах натрапчивия мирис на печено месо; бе победен от цветята, които изпълваха стаята ми.
В ранния предобед последната му поема бе доставена до вратата ми.
Ти плени сърцето ми с един поглед на очите си,
само с огърлието на шията си.
По-сладки от вино са твоите милувки,
и благоуханието на твоите мазила е по-приятно
от всички аромати. *
Моят отлетя при него в отговор:
Докле царят беше на трапезата,
моят нард издаваше благоуханието си.
Смирнова китка е моят възлюбен:
стои на гърдите ми.
Моят възлюбен е като кипрова китка...**
Седях до него в тронната зала, където бе пренесен тронът ми.
[*Песен на Песните 4:9 – 10. – Б. пр.]
[**Песен на Песните 1:11 – 13. – Б.пр.]
Вечерях със съветниците му, които постоянно гледаха ту мен, ту към царя си, който често казваше в тяхно присъствие: „А какво мисли Сава по този или онзи въпрос?“, докато очите на по-проницателните – и по-внимателни – от тях започнаха сами да търсят моето мнение.
Седяхме като царе в личната му зала и изслушвахме делата на Иеровоам, осъждайки вредния плод на бунтовното семе. Бях там, когато клетата майка на момчето, вдовица, бе доведена пред царя за разпит.
Осъдихме остро Египет, задето бе дал подслон на враговете на царя, на Иеровоам и привържениците му и преди това на Хадад, който сега царуваше в Арам и с когото Соломон бе сключил примирие, вземайки за жена дъщеря му.
Пристигнаха нови известия от Хацор за друга схватка, този път по северната граница, с Разон от Дамаск. Обсъждахме как да се действа.
Но нощем забравяхме всичко.
Соломон идваше в леглото ми като молител. Аз поднасях почитта си. Той изискваше и аз се отдръпвах. Той шепнеше и аз се втурвах в прегръдките му.
— Майка ми бе покорителка на царе. Аз го презирах за това години след като си бе отишъл. Но вече не.
Говорехме за богове и земеделски култури, за морски маршрути, чието преплаване отнемаше година и половина пътникът да отиде и да се върне обратно. Разговори, които би водил с Балеазар, ако той беше на мое място. За кораби, които щяха да идват в моите пристанища. За начина, по който щяхме да преобразим света.
Пеех му песните на моята майка, а той ми отвръщаше с химните на баща си.
Нашепваше ми историите на по-големия му брат, когото бе боготворил като млад – Адония, и когото е бил принуден да убие.
И за първи път от почти пет години аз изрекох името на Макар и плаках.
— Аз също обичам този Макар, въпреки че не съм го познавал – каза Соломон. – Той е загинал заради моята царица и благодарение на него съм сега с нея. Ще направим жертвоприношение на боговете и на двама ни в знак на признателност.
На следващия ден пратихме хора на пазара, за да купят животни, и димът от печеното им месо се издигна над олтарите ни. Изпитах благодарност, защото горчивината в устата ми най-накрая се превърна в сладост – след толкова време...