— Никога не си искала брак.
— Аз съм царица. Виждала съм те да си променяш мнението дузина пъти. Нима не ми е позволено същото?
— Сключих брак с теб в сърцето си, с тялото си...
— Сърцето ти няма да усмири хората, които ме осъждат по улиците. Нито лудия ти пророк, който насъсква враговете ти срещу теб. Жениш се за дъщери от народи с богове, които твоят бог забранява, но богът ти не казва нищо за брак със Сава и ти няма да се ожениш за мен?
— Ще говорим за това. Ще се върна. Нощта е къса...
— Не е къса. Става все по-дълга! Поглеждал ли си през прозореца си, не виждаш ли отслабващото слънце? Есен е и времето, с което разполагаме, се измерва в часове. Прекарай месец с Ташер, когато си замина. Не ставай от леглото й, ако искаш. Но остани с мен сега.
— Билкис – подхвана той с измъчен вид. – Не знаеш какво е да си съпруг на ядосана жена, какво остава – на няколко ядосани жени. Ти си тази, която ми дава покой. Остави ме да направя каквото трябва и ще се върна с радост при теб.
Нямаше какво да сторя повече. Да разкрия собствения си гняв, не би ми донесло нищо. Какво можех да очаквам от цар с толкова много жени или изобщо от някой цар?
— Върви тогава. Може би ще бъда тук, когато се върнеш. Или пък не.
Той въздъхна, поклони се и излезе.
Събудих се на следващата сутрин, бях сама. Царят не дойде. Нито след пладне, когато изпратих да повикат Шара да вечеря с мен. Гледахме към улиците, гъмжащи от поклонници. По покривите имаше множество шатри от палмови клонки; предишната нощ бях видяла лампите на гостите, спящи там, да блещукат като съзвездия. През целия ден поклонниците влизаха и излизаха от града, докато виковете на уличните продавачи се носеха от пазарите до стените на двореца.
Миризмата от фурните бе надвиснала над града като полюшваща се плащаница и от нея стомахът ми се бунтуваше; нямах никакво желание за храна. Шара като че ли не забелязваше нищо; беше донесла дъската за сенет и разсеяно ме победи три пъти подред.
Шара изглеждаше различна. Раменете й бяха изпънати – години наред бях свикнала да я виждам приведена. Винаги застинала, толкова свенлива в миналото, сега се движеше като човек, който диша с пълни гърди. Дори жестовете й бяха по-изразителни отпреди, вече не се извиняваше мълчаливо за пространството, което заемаше в света със своята крехка фигура, вече не бе окована от миналото.
Точно преди здрач силен жален вик отекна из двореца.
Скочих на крака, блъснах дъската за игра и разпилях частите й по пода. Втурнах се през царските покои към вратата, следвана по петите от Шара. Яфуш протегна ръка и ме спря, за да излезе първи в коридора.
Откъм покоите на Ташер се блъскаха врати, чуваха се силни гласове – единият бе женски гневен писък. Другият бе мъжки. Царят.
Разпитах пазачите си тихо, но не изпратих да повикат управителя. Нямаше да се принизя до нивото на някакъв брачен спор.
По-късно тази вече братът на царя, Натан, пристигна в покоите на Соломон точно когато с Шара се готвехме да си лягаме. Забелязах как ме гледа със замъглени очи, устните – тъжно извити.
— Рано тази сутрин пристигна ездач – каза той. – Египетският фараон е мъртъв.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Царят се затвори със съвета си целия следващ ден. Изпратих да го повикат, но ми бе предадено, че той ще дойде при мен при първа възможност.
Този път не бях поканена да седна до него.
Крачех нервно из стаята и най-накрая повиках Асм, който бе доведен от лагера със стража на царя за негова безопасност.
След като хапна съвсем малко от храната, която му поднесоха, аз казах:
— Фараонът умря. Получи ли някакво знамение?
Но вече знаех отговора му.
— Не. Не съм видял нито поличба, нито знак.
Дали ми се стори, или лицето му бе станало изпито през последните седмици, сякаш изобщо не бе ял или спал?
— Искам да знам какво видя в деня, когато тръгвахме на път – настоях аз. През всички тези месеци бях забравила за това, но си припомних случката тази сутрин, преди изгрев, като лошо знамение на фона на безлунното небе.
Той поклати глава.
— Само, че връщането ни ще бъде неясно.
— Какво означава това?
— Не знам. Може да означава, че ще е трудно...
— Пътуването дотук представляваше истинско изпитание!
— Може и да означава, че на връщане ще поемем по труден път – в най-добрия случай.
— А в най-лошия?
Асм се поколеба.
— Че ти или някой друг няма да се завърне.
Застинах на място.
— Да... – казах накрая. – Но знаменията и друг път са грешали.
Всеки път, когато бях казвала, че Алмака ми е проговорил, изричах лъжа. Всеки път, когато смятах, че ми оказва благоволение, историята бе свършвала трагично. Затова не се осмелявах да мисля за разкритието на Абгаир за Иеровоам – онова, което бе съсипало царя, но бе скъсило разстоянието помежду ни – като за знак за нашето бъдеще, за да не ни връхлети сега някакво бедствие.