— Прости ми, царице моя – каза Соломон и ме целуна, преди да ме остави отново.
Разхождах се сама на терасата му, гледах към града, но само от такава позиция, при която не можех да бъда видяна отдолу. Дори от това място забелязвах движението по пазара на хълма извън града, пристройките на поклонниците, изпълващи долината между градските стени и възвишението. По улиците и по покривите ехтеше музика и почти заглушаваше пеенето на левитите*, чиито песни ме тормозеха толкова в онези първи дни, а вече бях толкова привикнала с тях, че почти не ги забелязвах, освен когато се извисяваха над глъчката.
[*Едно от дванайсетте израилтянски племена, потомци на Леви, единственото племе, на което не е разрешено да притежава земя. Членовете му изпълняват единствено определени религиозни и политически дейности. – Б. пр.]
Играех сенет с Шара и слугинята на Наама, местех фигурите си от Дома на щастието до Дома на водата.
Колко много дворът на един цар приличаше на тази игра, съдбата на народите зависеше от хвърлянето на чифт пръчки и разиграване на ходове при затворени врати. Верността се изпитваше, приятели се изправяха срещу приятели, страстите се споделяха потайно. Как едно мигване на очите или най-малката грубост можеше да постави един народ на колене и да издигне друг!
Вечерта Соломон се върна при мен, целуна ръцете ми и легна на дивана.
— Ти заплени сърцето ми с един поглед, с един камък от твоята огърлица – каза той.
— Ела и набери лилиите си – отвърнах, докато той ме притегляше в обятията си.
Не го попитах защо идва толкова късно от пиршествата.
Ташер намираше повод да чества нещо почти всяка седмица. Какво можех да сторя? Не обръщах внимание, докато двамата с царя трескаво се опитвахме да постигнем отново идилията на онези есенни дни, изпивахме се един друг до дъно, като че ли аз бях кана със сладка вода, а той – амфора с вино. Но нито един от нас не бе неизчерпаем, нито бе възможно да бъде такъв.
Мракът се спускаше все по-рано и нощите ставаха студени.
— Ела. Искам да ти покажа нещо – каза Соломон една вечер, когато бе прекалено студено, за да се разхождаме по терасата, а улиците – прекалено пълни, за да посмеем да излезем навън. Беше месецът тишрей и третият празник за този месец, Празникът на шатрите, щеше да започне след дни.
— Какво?
Той наметна вълнения си плащ на раменете ми.
— Най-голямата ми тайна.
Изчезна в задната стаичка и чух изщракване на ключалка и отваряне на сандъче. Върна се с връзка ключове. Поведе ме към подземно помещение, дълбоко под двореца, осветявайки пътя ни с високо вдигната над главите ни факла. Неведнъж се бяхме промъквали през тези подземни тунели и под стените на Йерусалим. Със сигурност не възнамеряваше да излизаме извън града; в околната долина нямаше камък къде да падне от поклонници!
Но този път той ме поведе към проход в обратната посока на съкровищницата, отвъд складовете и килиите. В края на прохода стигнахме до затворена врата без никакво обозначение.
— През този тунел мога да вляза право в храма – посочи той към тъмната дупка, зейнала срещу нас. Въобразявах ли си, или усетих лек мирис на тамян?
— За да се появяваш по чудотворен начин тъкмо навреме за церемонията?
Той се изкикоти и звукът отекна във влажното подземие. Загърнах се плътно с плаща, тук долу бе почти толкова студено, колкото навън.
С известна мъка Соломон отключи вратата, като ругаеше ключа, после и ключалката и най-накрая ковача, който ги бе изработил, докато аз се смеех и държах факлата над него.
— Веднъж ме попита какво има в храма.
— Ти каза, че не можеш да ми покажеш.
— Не мога. Но мога да ти покажа това.
Взе факлата от ръката ми и ме въведе в стаята. Сенки се свеждаха към нас от стените, танцуваха край съкровище от множество предмети: лампи с крака, златни казани, мангали за горене на тамян почти с моя ръст и нещо, което приличаше на лъв – същия като златните от двете страни на подиума на трона на Соломон. Няколко сандъчета, инкрустирани със слонова кост и скъпоценни камъни, бяха подредени покрай стената, покрити с топове плат – поне така ми се стори, увити в прашна ленена тъкан. Той ми подаде отново факлата и отиде до покрит предмет със странна форма, стоящ в най-далечния край на съвсем обикновеното помещение – като пещера, но сътворена от човек.
— Веднъж ме попита за боговете. За Йехова, бога, чието име не се произнася.
Хвана краищата на вълненото покривало и бавно го смъкна на пода.