Макар застана до мен. Много тихо ми прошепна:
— Македа... той не е единственият наследник.
Вгледах се в него, докато усещах как цялата се вцепенявам от студ, въпреки че въздухът в това свещено място бе топъл и задушен.
— Племената от Аман на север и най-далечните – на юг, като тези от Хадрамаут, са готови да подкрепят претенциите ти за трона, принцесо – каза Яса.
Чух тези думи, но не вникнах добре в смисъла им.
— Както и Пунт – обади се Набат, който бе мълчал досега. – Кой не би искал да види внучката на Агабос на престола на обединените земи?
Така ли ставаха тези неща?
— Брат ми също е внук на Агабос – чух се да казвам. – Защо Пунт ще подкрепи претенцията на единия брат или сестра за сметка на другия?
— Хагарлат не е лоялна към Пунт и ние няма да сме й предани – отвърна Хасат. – Тя се интересува единствено от златото и стоките, които изнасяме, и от таксите, които роднините й измъкват за тях, докато те минават по търговския път на север, през земите на Нашшан.
— Но баща ми...
— Прости ми, принцесо – обади се Халхариб, най-високият от тях, – но царственият ти баща може вече да е мъртъв в същия този миг. Ако не се върнеш, други ще наложат своето право със сила. Дори без да имат кръвно право. Никой няма да очаква завръщането ти, докато не свършат дъждовете. Ако се придвижим бързо, можем да предотвратим войната и да ти осигурим престола.
— Савското царство не е било управлявано от царица от поколения!
— По волята на Алмака сега ще имаме такава. Племената ни са готови. Готвим се от години за този миг.
Преди час бях потънала в блажени сънища, предоволна от живота си в Пунт. Сава беше нещо далечно, за чиито буреносни дъждове си спомнях в сънищата си. Но сега тя дойде при мен: с недоволството на северните племена и борбата им срещу нарастващото влияние на Нашшан, с желанието на собственото ми племе да се задържи на власт и с ламтежа на Юга за нови изгоди. Колко бързо действаха! И за какво? Заради обещанието за бъдещи дължими услуги, заради надеждата за брачен съюз с поглед към трона?
И тогава разбрах. Те не очакваха Сава да има властваща царица, а царица, която да доведе един от тях на власт.
И тук бе ролята на Макар... Удобно изпратен при мен преди две години от баща му с неговите обучени воини.
Погледнах го с нови очи, а той поклати глава едва забележимо.
И макар че чух неизказаните му мисли, вече виждах само един чужденец, прикрит зад лицето на любимия ми.
Коя бях аз, щом не бях неговата любима?
Царица?
Пионка.
— Моите хора се събират в пристанището в момента – каза Набат на другите, а след това всички започнаха да говорят едновременно за подсигуряването на провизии за завръщането.
— Баща ми все още може да е жив! – понечих да ги спра.
Халхариб ме погледна така, сякаш току-що си бе спомнил, че съм там.
— Докато се върнем, принцесо, вече може да не е. И Хагарлат и съветниците й от Нашшан ще са завладели трона на обединеното царство и ще са събрали толкова войска, че да могат да го защитят със сила. Мусоните идват. Алмака ни се усмихва. Но трябва да тръгнем незабавно.
Тази нощ се изправих срещу Макар.
— Какво друго си пазил в тайна от мен? Какви други планове сте кроили зад гърба ми през последните две години?
Той хвана юмруците ми, когато се спуснах, вбесена, към него, и ме притегли към гърдите си. Забиб, прислужницата ми, се сви, сякаш искаше да стане невидима, въпреки че сновеше непрекъснато из покоите ми, докато опаковаше бижутата ми, роклите, скъпоценните ми свитъци. Разсъмваше се, утринното небе вещаеше зловещи събития. Навън роби и въоръжена охрана пренасяха вещите ми до конвоя, който чакаше в двора на двореца – специално за мен свита от придружители, за чието съществуване до съвсем скоро не подозирах.
— Наричате брат ми „пионка на Нашшан“. И все пак ето ви – ти и тези мъже, които идват да ме призоват, след като години наред сте заговорничили зад гърба ми! Всеки от вас е можело да бъде разкрит по всяко време. Ти не познаваш Хагарлат толкова добре, колкото мен! Откога животът ми е бил изложен на опасност и сте ме правили на глупачка?
— Македа – рече той отривисто и ме хвана здраво. – Всеки мъж тук се е заклел да те защитава. Гарнизонът. Моите хора в двореца. Яфуш, който спи пред вратата на покоите ти...
— Ти, който спиш вътре. Каква глупачка съм била! И представяш ли си, за миг, когато ме извеждаше навън тази вечер, си помислих, че отиваме да се оженим тайно! – засмях се с огорчение, но след това закрих очи, унизена и бясна заради това.
— Не съм си мечтал за нищо друго.
— Дори и сега, колко искрено звучат думите ти – пророних тъжно.