Ахнах от изненада и отстъпих назад.
Два златни херувима с разперени криле, които почти се докосваха над главите им, стояха върху златен сандък, покрит с изящен филигран по горните му краища. С херувимите отгоре и разперените им криле, сандъкът бе на практика със същата височина като моя маркаб, макар и не толкова широк. Наведох се, за да погледна лицата на херувимите, красивата форма на предната страна, острите крачета на сандъка.
— От какво е направен?
В ъгълчетата на присвитите му очи се бяха появили бръчки.
— От акациево дърво.
Издишах шумно.
— Като маркаба ми.
— Ние също носим кивота в битки.
Отстрани лежаха два дълги пръта и от мястото си виждах сглобките отстрани на сандъка, където се поставяха – почти по същия начин като при моя паланкин.
— Не трябва ли да бъде в храма? – погледнах към Соломон.
— Той е там... и не е там – отвърна царят със загадъчна усмивка. – По време на строежа на храма направих тайно копие на кивота. В случай че някой ден се наложи да бъде опазен от враговете. И преди ни е бил отнеман – от филистимците – каза той тихо.
Огледах го отново. Знаех какво е значението на маркаба за моя народ и затова разбирах и колко е важен кивотът за хората на Соломон. Но докато маркабът бе символ на моята власт и на властта на племето, което царуваше в страната ми, това бе тронът на Йехова и самата идентичност на този народ. Бог и народ, събрани на едно място за поклонение.
— Моят собствен маркаб с копие на онзи, който е бил изгубен след битките на дядо ми. Но как може да си сигурен, че този е копието?
Соломон също го оглеждаше над рамото ми и ми посочи едно място.
— Те са абсолютно еднакви, с едно-единствено изключение. Ето тук майсторът допусна грешка – посочи ми лека вдлъбнатина в златото, близо до ъгъла. – Не го накарах да я поправи, за да мога да ги различавам.
Докоснах с пръсти мястото. Дали очите ми правеха номера, или кивотът трепна в мига, в който го докоснах? Отстъпих назад.
— Ако беше истинският кивот и бе направила това, нямаше да оцелееш – каза Соломон.
Изпънах рамене.
— Никой не го докосва? Тогава как го местите?
— Единствено левитите, които чуваш да пеят в храма, могат да го докосват и местят.
— Останалите свещенослужители не завиждат ли?
Той поклати глава, погледът му се зарея някъде над главите на херувимите.
— Не. Те се боят. Цял Израил и всички, които разбират, знаят какво е кивотът. Познават историята и делата му и отстъпват пред него като море, без дори да вдигат очи да го погледнат.
— Тогава наистина това е кивот, създаден, за да бъде носен в битка – въздъхнах тихо.
— Сега видя най-голямата ми тайна. Нито една от жените ми не е идвала тук. И няма да го допусна – каза той, гледайки право в мен.
— Благодаря ти – отвърнах и наистина го мислех. Не само заради думите му, но и защото това преживяване бе най-близката среща, която бях имала с някой бог. Разбирах също и че ако бях останала, нямаше да имам възможността да го видя. Това бе тайна, която не можеше да бъде известна на друг човек, освен на Соломон – особено в границите на земите на този народ.
По-късно същата нощ той беше много тих, докато лежахме под светлината на единствения фенер. Отвън звуците на града бяха затихнали до почти недоловим шум, лаещи кучета и плачещи деца, приглушени гласове от разговорите на будуващите хора по покривите.
— Много си тих – казах най-накрая.
— Не мисля, че някога съм бил толкова спокоен и толкова разтревожен едновременно – прошепна той. – Царството ми е на път да се разпадне. Днес бях предизвикан и обвинен от двама от братята ми пред съвета.
— За какво?
— Заради Севера. Заради теб. Защото Асирия става все по-силна, докато – твърдят те – моето царство отслабва. Заради сушата. Заради луната на небето и звездите нощем.
Разсмя се, но звукът бе тих, като уморена въздишка.
Осъзнах, че е нощта на тъмната луна. Дори не си бях дала сметка. Всеки месец от пристигането ми тъпаните на Алмака ритуално биеха отвъд стените на града по това време. Замислих се за лагера си, който вече бе на половината път до пристанището на Червено море. И все пак очаквах да чуя звуците от него.
— Казват, че съм загубил доверието на народа си, че не почитам достатъчно Йехова... – Той затвори очи и аз обвих ръка около него. – През първите години бях обсебен от Йехова, изпълнен с ревностен религиозен плам. Почти не спях, бях като обезумял – такива видения имах за бъдещето на царството си! За наследството на баща си. Но повече от всичко копнеех за одобрението на бога, който ме бе поставил на трона, считах го повече за баща от този, който някога бе легнал с майка ми.