— Сигурно помниш това чувство – казах. Но още в мига, в който изрекох думите, знаех, че чувството за дълг никога няма да удовлетвори този цар, който живееше истински само когато се носеше по вълните на първото влюбване, отдаден на страстта. Този мъж, който се чувстваше осиротял и беден, когато мистерията напуснеше света и след нея останеше единствено обикновената земна суета.
— И това го казва жената, която поставя под съмнение делата на боговете. Как ми напомняш за онези първи дни. Мисля, че част от мен би предпочела да остави царството ми да се срине до основи, отколкото да загуби това. Да загуби теб.
Така бих постъпила и аз.
Колко добре се бяхме престрували, че можем да тичаме по градските улици и да се разхождаме из градините, и да преминаваме през подземните тунели вечно, въпреки че го правехме с такава трескавост, каквато не бихме изпитвали, ако не разполагахме с толкова кратко време. Но аз не можех да заменя неговия бог. И дори аз съзнавах, че Йехова не би приел да бъде на второ място в сърцето на своя поклонник.
Ето още една причина да си тръгна. Но дори когато казах: „Тръгвам си след три седмици“, ми се искаше той да възрази, да ми забрани, да ме умолява.
Но и аз не исках да ставам като Наама, която някога със сигурност е имала румени страни, но после животът тук бе вкаменил сърцето й и очите й се озаряваха само когато говореше за сина си. Нито пък исках да съм като Ташер, с нейните изтънчени пиршества, прикриващи отчаянието й, които използваше, за да задържи вниманието на съпруга си поне за няколко часа, защото загубеше ли го, губеше и мястото си в този свят. Нима се различавах от тях?
Коя съм аз?
Дъщеря, принцеса, жертва, изгнаница, любовница, царица, жрица... носех всички тези лица заради другите... докато всички бяха изчезнали.
А Соломон... ненаситният принц... Знаех, може би съм знаела през цялото време, че никога няма да успея да го заситя. Не напълно, защото на него му липсваше тази първа тръпка на връзката му с Бог и той я търсеше непрекъснато – в жените си, в богатството си, във властта и множеството съюзи.
Той хлипаше и аз го прегърнах, този мъж, силен като ливанските кедри, които толкова ценеше... и крехък като думите.
— Понякога си мисля, че моят бог ще ме изостави. Мойсей е видял Йехова, но не влезе в тази земя. А аз, който имам всичко тук, не съм чувал гласа на Йехова от години. И ако той не ме е изоставил, колко ли време ще остане в този храм, когато напусна света? Моят пророк е видял как Израил се разцепва надве. И какво ще остане от нас тогава?
Соломон поклати глава като човек, изтерзан от прекалено много въпроси.
— Не си ли приятел със своя бог също като баща ти? Не го ли обичаш?
— Какво е любовта? – изстена той отчаяно. – Договор? Поезия? Мислех, че те обичам, и се опитах да те притежавам. Сега те обичам и те пускам да си отидеш. Но това не ме прави щастлив. Знам само, че богът на Авраам и Исаак обича повече някои хора. Баща ми бе един от тях. И моето царство ще издържи всичко, докато аз съм му верен. Но не мога да го защитавам и да укрепвам, ако не правя онези неща, за които пророкът ми ме осъжда. Може би стисках юздите на властта прекалено здраво, както ти каза. Може би заграбвам всичко, както исках да заграбя теб, и всъщност не те обичам по правилния начин. Ти имаше право – проплака той, – когато каза, че съм в капан!
Лежах безмълвна.
— Спиш ли, царице моя? – попита той тихо след малко.
— Ще ти споделя нещо. И може би ще ме намразиш. Но ще ти го кажа, защото чувствам вътрешна необходимост, защото не бих могла да говоря другояче. Понякога трябва да се мълчи, но понякога трябва да се говори. И сега трябва да направя второто.
Той повдигна глава.
— Знам нещо за душата на племето. Претенцията ми за трона бе мое рождено право, правото на кръвта и по майчина, и по бащина линия. Моята кръв е чиста. Твоите деца са родени от чужди майки. Преданията, историите на народа ни са тези, които ни свързват, сам го каза. Всеки бог е история, предадена ми от моите предци, за да запазим кръвта си чиста. Но твоята ще се разлее в две посоки. Онзи ден в храма видях дванайсетте бика на твоето племе да се устремяват в различни посоки и казанът да се разлива по земята.
При думите ми очите му се разшириха.
— И така, това е моят дар за теб, това, което ще ти кажа: избери внимателно наследника на твоята кръв, ако искаш да запазиш благосклонността на своя бог. Защото ти си нарушил договора си с Йехова много повече, отколкото с първата си жена.
Той затвори очи.
— Тогава ще загубя всичко.
— Всеки път, когато смятам, че не ми е останало какво да губя... съм откривала, че съм свободна. Има време да пазиш това, което притежаваш, и има време да го пуснеш. И винаги в този ред. Но ако не можеш, ако не желаеш... ако това, което те кара да се вкопчваш здраво, те е обладало и не те пуска до деня на смъртта ти, тогава пий вино и съчинявай поезия. Защото може би това е – или ще бъде – всичко.