Соломон разроши косата си.
— Колко ненавременни са думите ти. Точно днес Ташер ме окуражаваше да приема нова египетска булка. Сестра на Шишак.
Разбира се, че това ще иска.
— И аз не виждам друг начин за спасението на царството си! Как тогава се предполага да направя това, което ти казваш, когато либийците са пред вратата ми? А ти и аз – какво ще стане с нас, дали ще се видим отново? Как ще живеем с тази мисъл, знаейки какво сме загубили?
Поклатих леко глава. Не знаех. Сърцето ми вече бе сломено.
— Казвам си, че винаги намирам начин. Но това е лъжа. Винаги пътят се е разкривал пред мен в мига, в който съм се отказвала от единственото нещо, което е било ценно за мен. А сега има нещо много по-ценно от теб и дори от мен.
— Не мога да се откажа от царството си – рече той измъчено.
— Тогава – промълвих глухо – мисля, че ще го загубиш. И шумерските мъдреци ще са прави, когато казват, че всичко е суета и гонене на вятъра.
— Какво да правя? – извика Соломон. Но аз нямах отговор.
Прегърнах го и плаках за него и за двама ни. Защото ние, хората, не знаем кога предричаме бъдещето с думите, които изричаме, но този път знаех, че го бях направила.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
На следващия ден Соломон стана рано, преди съмване.
— Където отиваш? – попитах аз, все още уморена. Меланхоличната атмосфера бе надвиснала над покоите ми като сянка.
— Много от водачите на племената идват по-рано от север, за да се срещнем преди празника – обясни той, докато се обличаше. – Притеснени са за размириците в града. Вече има метеж в долната част на града, а друг е избухнал пред градските стени.
Надигнах се на лакти.
— Какво?!
Явно бях спала толкова дълбоко, че дори не бях чула някой да е дошъл до вратата.
Той се върна до леглото.
— Обичам те. Обичам те. Изчакай ме.
Целуна ме по главата, по очите, по устата. И после тръгна.
Лежах по гръб, захлупила очи с ръце, заслушана в звуците на Йерусалим, чието население бе нараснало тройно – толкова шумно бе в този час! Как бях спала при тази врява? Чувах химните им през затворените прозорци, напевите отекваха из къщите, струпани една до друга по улиците. Стори ми се, че надушвам мириса на постоянно печащия се хляб, смесен с вонята на урина от животинския пазар, разположен на хълма с маслините.
Още девет дни, бе казал царят, и поклонниците ще напуснат града.
А след още десет аз щях да тръгна, за да се присъединя към кервана си, после да се отправя на юг, към пристанищата, и после – към дома.
Толкова малко скъпоценни дни. Защо последната нощ изрекох тези зловещи слова, водена от вътрешна убеденост, която никога не бях изпитвала над пълната с алена кръв купа?
Тази нощ щях да му разказвам само хубави истории. Нашата история, за градината. Утре. И вдругиден. И всяка безценна нощ, която ни бе останала.
Надигнах се, но веднага се облегнах отново назад.
Как можех да оставя този мъж, заради когото – поне за този миг, за този кратък сезон, бях забравила царството си?
Затворих очи в празната стая и придърпах чаршафите нагоре, докато закрих лицето си. Носеха неговия аромат.
Колко прав бе този обсебен от страстта мъж. Не бях дошла за кораби или пристанища. Не съвсем.
Останах така дълго време, казвайки си, че ще се постарая да изпълня неговото обещание – че ще се върна, но не с керван, а с кораб.
Че някой ден може би той ще дойде в Мариб и ще се разходи из двореца ми, както бе направил онзи ден из покоите ми, когато бе поискал да ме види на трона ми. Някой ден, когато царството му бъде отново стабилно.
Да. Това щеше да бъде последната история, която щях да му разкажа, преди да си тръгна.
Най-накрая се облякох и все още замаяна, излязох във външната стая.
Един слуга бе донесъл кана с вода и аз измих лицето си. Имаше и стомна с подсладена медена вода, от която си сипах в една чаша и с нея излязох в градината.
Виждах шатрите на поклонниците отвъд портите, ярка цветна дъга, простряла се от единия хоризонт до другия. Дори боклукът извън града, изглежда, гореше по-яростно от всякога, така че, когато повдигнах чашата към устните си, отпих съвсем малко, преди да ми се догади от миризмата, донесена от вятъра.
Прекарах деня в покоите си, подремвайки неспокойно, звуците от града нахлуваха през терасата и извиках Шара да затвори вратите.
Сънувах странни сънища. Храмът в периода на ранния му строеж, просто купчина камъни. Но после осъзнах, че това не бе строящият се храм, а вече разрушеният. Виждах, че ръбовете на камъните бяха почернели, някои от варовиковите плочи бяха изгорели напълно. И когато погледнах назад към него, от двореца бяха останали само камбаните – биеха високо и тънко в далечината.