Събудих се малко по-късно прежадняла. Някой бе отворил вратите към терасата и въздухът миришеше на дъжд, който се изля скоро, трополейки като множество тичащи крака. Като войска по улиците. Заспах отново под звуците на този марш, главата ми бе замъглена, рееща се в небето.
Събудих се късно, някой ме разтърсваше силно и викаше името ми.
— Спиш вече цял ден! – каза Шара. – Не си добре. Царице моя, боим се за теб!
— Царят...
— Той е с началника на стражата си. Навсякъде цари пълен ад, цял ден има сблъсъци по улиците!
Надигнах се, но стаята се завъртя пред очите ми. Веднага се протегнах към нощното гърне. Но в стомаха ми нямаше нищо, което да повърна.
— Опитах се да изпратя момичето на Наама за лекаря, но има стражи пред вратата, които не напускат поста си, но и не позволяват на никого да излезе – проплака Шара, като ме притисна в прегръдката си. Вдигнах глава, не разбирах напълно думите й.
— Къде е Яфуш?
— Във външната стая. Никога преди не съм го виждала да се моли. Сигурно е много уплашен за теб, Билкис... За всички нас!
Премигнах, най-накрая чувайки камбаните от съня си наяве, сред металните удари на мечове.
Затворих очи и се насилих да размърдам вцепенените си крака.
— Облечи ме.
От улицата, точно под двореца, се дочу голям шум. Но това не бяха химните на поклонниците, нито пияници. Бяха крясъци, високи и гневни, последвани отново от дрънченето на оръжия. Градът бе въстанал.
Тръгнах колебливо към терасата, но Шара ме издърпа назад, като изкрещя и надвика дори шума отдолу, че трябва да останем вътре. Нещо удари външната стена на покоите ми и се приземи близо до краката ми: голям горящ камък.
Запрепъвах се към външната стая и Яфуш веднага дойде до мен. Отворих външната врата. Десетина стражи препречиха пътя ми.
— Отведете ме до царя – казах аз. Личният ми пазач не се виждаше никъде.
— Царице моя – каза единият, – не можеш да излезеш.
— Какво е това, затворена ли съм? Изпратете някого при него или ме пуснете да мина. Сега.
— Не бих могъл да го направя, за твоя безопасност; такава е заповедта на царя.
— Няма ли отряд пазачи, разположени пред двореца? – почти изкрещях в лицето му, но заради усилието ми се зави свят.
Яфуш ме подхвана, за да ме подкрепи.
— Те няма да те предпазят от хората, които са вътре в двореца.
— За какво говориш?
— Станало е убийство. Един слуга е намерен мъртъв в покоите на царя. Трябва да останеш тук.
Отворих уста, канейки се да кажа, че бях там сутринта. Но спрях, защото ми хрумна ужасяваща мисъл.
— Как е умрял? – попитах много тихо и цялото ми тяло се разтресе.
Ожесточена врява се разнесе някъде из двора на двореца, последвана от крясъци.
Обърнах се потресена към Яфуш. Пръстите ми политнаха към устните ми.
Бях спала и сънувала цял ден, като че ли замаяна или... отровена...
— Мисля – прошепнах аз, – че някой се опита да ме убие. Шара се втренчи в мен с побледняло лице, после ме сграбчи за ръцете.
— Какво си яла? Какво си пила, какво си докосвала? – извика тя.
Понечих да отговоря, но изведнъж наоколо притъмня. Последното, което помня, бе Яфуш, който се втурна към пазачите.
Умирам, помислих си аз.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Никога не знаем, че това е мигът, когато за последно виждаме някого. Майка ми, която ме целува. Макар на бойното поле. Спомнях си лицето му, сякаш всичко бе вчера. Примижаваше срещу слънцето. Защо не притиснах лицето му между дланите си през нашата последна нощ в лагера?
Соломон, свеждащ се над мен. Плачеше отново.
Ах, моят Соломон...
Защо не останах будна цяла нощ, за да запечатам завинаги спомена за неговите очи в съзнанието си? Защо не отидохме в града, изоставяйки царствата си? Защо не излязохме през портите, хванати ръка за ръка, за да изчезнем и никога, никога да не се върнем?
Билкис.
Колко хубаво бе да чуя как той произнася името ми.
— Царице моя. Билкис!
Лицата на майка ми и на Макар изчезнаха.
Соломон ме пляскаше по бузата. С мъка отворих очи за единствения лик, който бе останал – този на Соломон.
Роговете тръбяха някъде в далечината. Отривисти звуци, неприятни за ушите, разцепващи мозъка ми. Викове се надигаха на вълни към двореца.
— Какво каза лекарят? – попита нетърпеливо царят Шара.
— Че ще издържи този ден и ще оцелее. Даде й лекарство.