— Няма да умре, нали?
— Не, господарю. Тя е силна. – Шара се поколеба. – Както и детето й.
Царят ме погледна смаяно и после ме притисна силно към себе си.
— Владетел с кръвта и на двама ни – прошепна трескаво в ухото ми. – Ще бъде син. Син, който ще управлява и ще обедини царствата. Владетелят, който не успях да бъда. – Погали ме по косата, по лицето, не спираше да ме милва. – Как ще те пусна да си отидеш?
— Още не е време – прошепнах аз. Не. Не още. Разполагахме с няколко дни...
Друга фигура се появи до вратата и царят погледна нагоре.
— Царю, пътят е чист.
Соломон ме изправи на крака и подът се олюля под мен. Той бързо ме вдигна на ръце. И после поехме по коридорите, царският пазач бе пред нас, на път към долната част на двореца. Надолу, към подземния лабиринт от килии и стаи. Бях минавала и преди оттук. Ето го, обикновения тунел, водещ от сводестата съкровищница до неозначената стая. Този път вратата не бе заключена, а широко отворена. Нещо блестеше вътре в прохода.
Златен сандък, поставен върху пръти, с херувим над него, който сякаш се канеше да отлети.
Не бяхме сами. Мъже в роби бяха застанали в редица в прохода зад сандъка, осветени от светлината на една-единствена факла. Осем, не – десет свещенослужители. Бях виждала мъже с такива одежди – когато посетих двора в храма, те бяха там и пееха. Не, не бяха свещенослужители. Широкоплещести левити. Осем от тях обграждаха кивота, по двама във всеки ъгъл, до дългите пръти. Те клекнаха, казаха си нещо бързо и с напрегнати лица повдигнаха прътите, поставяйки ги на раменете си. Като паланкин на Бога, помислих си някак отнесено.
Огледах се и видях Яфуш, сянка в мрака. Шара, с пребледняло лице.
Левитите изчезнаха в тунела, блещукащата факла ги следваше. Соломон ме притисна по-силно в прегръдката си и влязохме в изсечения в скалата проход след тях.
Тежко блъскане при всяка стъпка. Отекващ шепот.
Къде отивахме?
— Яфуш... – простенах аз и звукът ми се стори едновременно и прекалено тих, и твърде силен.
— Той е отзад, с царския пазач – каза Шара задъхано.
Влажният студ на скалите, груб наклон. Веднъж Соломон се препъна, но не падна и продължи напред.
— Нека да ходя сама – поисках аз. Беше ми все по-трудно да говоря, но се борех с действието на лекарството.
— Не можеш. Трябва да го направя аз. Да те спася. Теб и нашия син. Позволи ми да спася народа ни.
Помислих си разсеяно: Защо мъжете винаги смятат, че е син?
Струваше ми се, че вървим цяла вечност в мрака, студът пълзеше по кожата ми като влагата по камъните, дъхът на царя пулсираше в ухото ми, ръцете му бяха обвити в желязна хватка около мен. Чувах как сърцето му бие силно в гърдите му – или беше моето?
Шара се спъна и политна с вик напред, изохка, когато нечии ръце я повдигнаха отново.
Започнахме да се изкачваме, левитите пред нас се приведоха в стесняващия се проход. Царят направи гримаса, лицето му лъщеше от пот.
Бавно осъзнавах къде сме, докато се опитвах да се преборя със замайващата ме мъгла, неспособна да се изтръгна от лепкавите й пипала напълно.
Храмът.
Излязохме в стая, пълна със златни казани и мангали, някакви фигури препречваха светлината зад нас, докато отвсякъде се протягаха ръце да ни поемат. Приглушеното ехо от тунелите, което бе подсилвало всеки наш дъх, бе заменено веднага с тътена на метежа, надигащ се от града под нас.
Бяхме се озовали в една от страничните постройки във вътрешния двор на храма. През портата виждах голяма група от конници и други войници, струпани във външния двор.
— Готово ли е? – попита царят.
— Готово е.
Протегнах се, за да се огледам, обхваната от внезапна паника. Шара и Яфуш не бяха излезли с нас.
— Те тръгнаха по друг път с моите хора – обясни Соломон. – Двамата не са толкова познати и ще ни посрещнат южно от града. Но няма начин да те преведа безопасно през долината. Има безредици дори отвъд портите.
Не бях оставала без Яфуш, откакто бях на дванайсет години.
Четирима левити заобиколиха кивота и след кратък миг колебание повдигнаха капака.
Соломон ме притисна силно към себе си и долепи трескаво лице до моето.
— Сега, любов моя... – прошепна той. – Ти влезе в Йерусалим като изгряващото слънце, облечена във великолепие. Няма да го напуснеш без най-величествена златна украса. Цял Израил ще коленичи пред теб. Цял Израил ще помни този ден. И ако те не го направят, аз ще го сторя. Ще помня завинаги.
Целуна ме нежно.
— Господарке от маркаба... – прошепна той. – Моята единствена любов.
Какво е любовта, ако не да прегърнеш любимия си без очаквания?
Какво е любовта, ако не да се посветиш изцяло?