Какво е любовта...
Ако не свобода.
Исках да му кажа всичко това, но той ме повдигна и сложи в сандъка. Царят ме целуна по устните, докато присвивах колене към гърдите си.
— Обичам те, когато слънцето изгрява. Обичам те, когато луната се показва. – Лицето му се сгърчи от болка. – Как да те пусна, като знам, че дори да те спася, можеш пак да преминеш в отвъдния свят? Как да те оставя в ръцете на който и да е бог?
— Откажи се – казах аз. И го направих.
Помня друсащите ме ръце. Светът се затвори пред мен и аз потънах в мрак.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Видях ги как се отдръпват встрани – както легендарното разделяне на морето. Как падаха на земята! Като дъждовете, които се стичаха в две различни посоки по планинските склонове.
Невъзможно беше, но ги видях.
Огромно множество, сред което имаше много въоръжени мъже, чиито лица издаваха изумление и ужас, преди да закрият очите си.
Те тичаха, разпръсквайки се като листа пред яростния вихър.
Всичко е наред, исках да им кажа аз. Слънцето ще изгрее и без нашата помощ. И луната ще се появи след него. И има една сила, която ги кара да изгряват и да залязват, една сила, която бе създала и двете.
Вече го знаех.
Всички загадки бяха разгадани, само пепел бе останала след тях, като сухите черупки на скакалците, вкопчени в стъбълцата на тревите.
А после вятърът щеше да отвее и черупките.
Моята също.
Коя съм аз?
Няма я Билкис, нито Македа, нито жрицата. Няма я дъщерята на царя, принцесата или царицата. Нито любовницата, нито жената, живяла без обич. Имах само името, което винаги съм носила, но бях забравила. Името, с което ме познаваше Бог, което никога не бе изговорено или записано. Което се самоунищожаваше. Съд, който е пълен, защото първо е бил изпразнен.
Да. Свобода. Яфуш казваше истината.
На небето полумесецът бе над слънцето. Тленност и вечност едновременно. Колко красив бе светът. И небето танцуваше сред нас.
Бях търсила любовта. Бях говорила за любов, без да знам, че тя бе на една крачка отвъд мъдростта, пред лицето на Бог. И това бе единственото спасение.
Когато отвориха капака и усетих първия прохладен въздух, царят бе там. Той ме извади от златния сандък, сякаш бе тясна майчина утроба.
— Диша ли? Мъртва ли е? – извика Яфуш.
Никога не го бях чувала да крещи така.
— Жива е! – извика царят и ме притегли в обятията си.
Наистина. И бях по-жива от всякога.
Целуна ме хиляди пъти. Целуваше ме, без да спира. Как исках да го утеша, да го уверя хилядократно, да му кажа, че помня всяка негова дума и че ще помня всичко, което ми бе казвал, когато отговаряше на гатанките ми с отговори, които самият той не проумяваше напълно.
И как исках да му кажа, че Йехова не го е забравил.
Да. Това бе най-важното.
Вместо това изрекох една дума, онази, която виждах сега, когато погледнех лицето му – или лицето на Яфуш, на Шара, или на всеки мъж или жена, познати или непознати – докато лекарството, на което досега се бях съпротивлявала някак, най-накрая си проби път до съзнанието ми.
Забравих да му кажа, че трябва да завърши нашата история. Трябва да си спомня да му го кажа.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Пясъкът остави въздуха зад нас обвит в обичайната зеленикава мъгла. И когато стигнахме до най-доброто пристанище, до което успяхме да се доберем, хората казваха, че бурята е дошла заедно с корабите.
Това не е вярно.
Бяха ни нужни две седмици, докато намерим подходящо място за акостиране на брега, за да разтоварим камилите, шатрите и фуража, който щеше да ни е нужен за остатъка от пътя ни на юг, до Сава, включително и най-скъпоценния товар, покрит с тежки вълнени завивки, странния обект, носен върху пръти от левитите, които го бяха изнесли от града и ни придружиха с него до корабите. И ми бяха нужни още две седмици, за да се възстановя и да си припомня ясно всичко, станало през онези часове.
Казват, че съм била в несвяст, когато съм се качила на кораба. Това също не е вярно. Дойдох на себе си, след като бяхме напуснали Йерусалим, и чух, че в лагера се разказва историята как съм била изведена от града пред очите на хората, как всички са се отдръпвали встрани от кивота, изпаднали в див ужас. И после метежът внезапно утихнал. Царят бе заявил, че Хадад се е появил на границата с огромна войска. Затова потеглил натам заедно с хората си, носейки символа на Йехова, за да не бъде нападната страната по време на празника.
Никой не би посмял да оспори решението на Соломон – не и с кивота, носен пред него.
И никой не би тръгнал да язди към Идумея, за да провери лично, въпреки че слухът се оказа верен и само присъствието на царя и на кивота толкова наблизо накарало враговете му да отстъпят в деня след нашето отплаване. Това бе потвърдено от моите хора, които поеха по сухоземния път на юг с кервана.