Те не ми вярваха, че съм видяла нещо. Как бих могла, когато бях затворена вътре?
Но един мъдър мъж ми бе казал веднъж, че само глупакът се опитва да защитава яростно нещо, което знае, че е истина.
Левитите дойдоха с кивота двойник чак до Ецион-Гебер, като нито веднъж по целия път не се обърнаха назад. Освободих ги с чиста съвест; истинският кивот бе в безопасност в храма. Но те отказаха и обясниха, че съдбата им е предопределена – ще дойдат в Сава или на всяко друго място, където щеше да отиде и кивотът.
Сбогувах се с царя там, на брега на пристанището му, сред шума от гласовете на работниците и цялата суматоха. Носовете на недовършените кораби се издигаха на фона на изгряващото слънце, покачени върху величествените си дървени дъги.
— Трябва да вземеш този кивот със себе си в Сава – каза Соломон.
— Но вече не се нуждаем от това прикритие. А и хората ти ще забележат, че не го връщаш със себе си.
— Дай ми маркаба си, покрит с нещо. Нека да задържа тази част от теб, както ти ще отнесеш символа на моя бог, който те избра, в замяна на много по-големия обет, който някога бихме могли да направим. Отнеси ме като печат в сърцето си. И някой ден, когато синът ни стане мъж, го изпрати на север, за да го видя. Обещай ми това, за да видя двама ни в неговия образ, докато настъпи денят, в който ще се надигна от сън и ще видя отново твоя лик пред себе си.
Събра ръцете ми заедно и ги целуна една по една, обливайки ги със сълзите си.
— Помни ме денем, сред слънчевите лъчи. Помни ме нощем, под сиянието на луната. Помни ме чрез нашия син... – Гласът му секна. – И му разкажи... за този глупав цар.
Обичах го хиляди пъти повече в този последен миг, отколкото в хиляди други дни. Вкопчихме се един в друг, после се разделихме с мъка...
Стоях така на носа на кораба, запаметявайки лицето му, докато вече не различавах силуета му.
По време на седмиците ни плаване по море Шара често ме питаше дали съм добре. Казвах й, че всичко е наред, макар дотогава да не знаех, че една жена може да оживее, когато й е останало само половината сърце. С благодарност посещавах шатрите на хората, дошли да ни посрещнат, които ние радвахме с вести, докато пътувахме на юг. Към Мариб и към двореца.
Уахабил ме посрещна с радост и после, докато го прегръщах, се изненада, когато усети издутия ми корем.
Щеше да има наследника, когото така отчаяно бе искал, и никога нямаше да разбере, че името, което бях разпратила в трите храма, е било неговото.
— Но къде е маркабът? – попита ме той, когато останахме насаме в личната ми зала.
— В Израил – казах аз, – в двореца на царя.
— Но си донесла друг на негово място – рече той, все така изумен.
— Замених народ за бог.
Три месеца по-късно вдигналият се пясъчен вятър довя кервана от север. Но когато отидохме да ги посрещнем, Асм не беше сред тях. Учениците му казаха, че една нощ излязъл от лагера близо до мъртвото солено море и така и не се върнал. Надявах се най-накрая да е получил така желаното си видение.
Посрещнах Тамрин с пиршество в двореца, където той поднесе даровете си и конете, които отпрати към лагера преди празника. Под очите му имаше дълбоки сенки и знаех, че вече отново изгаря от нетърпение да тръгне на път, макар да ми обеща, че ще ме посети пак през пролетта.
— Царят каза, че за теб вече никога няма да е безопасно да се завърнеш – каза ми той, когато останахме сами. И аз разбрах, че и той обича Соломон по свой собствен начин.
— Не и когато се разбере какво си отнесла със себе си на юг.
Помислих си, че говори за сина в утробата ми.
Пролетните дъждове дойдоха и полетата се раззелениха. Левитите се чувстваха неловко в столицата ми, където се говореше прекалено много за Алмака. През есента ги изпратих заедно с товара им отвъд морето, в Пунт. Не разбирах предаността им към този златен сандък, но в деня, в който ги видях да го изнасят от двореца, забелязах, че прътите не бяха толкова дълги, колкото помнех от нощта, когато царят за първи път ме заведе долу в тайната стая.
Пожелах им безопасно пътуване в името на Йехова и се върнах в двореца си. Чувствах вътрешен мир.
Имах задача. Да отгледам сина си, да се грижа за народа си.
ЕПИЛОГ
Корабите идват както обикновено – на всеки три години. Единият потегля на юг, към Пунт. Другият – на изток, към пристанището на Сава в Аден. Величествени са, но не са като керваните, които очаквах с нетърпение през всички тези години. Нищо не е същото от смъртта на Тамрин по Пътя на тамяна, който той толкова обичаше. Често си мислех – дано е намерил най-сетне своята крайна цел някъде в това пътуване.