— Защото са верни! Но как можех да се оженя за теб, знаейки, че този ден ще дойде, макар да ми се искаше никога да не се случи? – отпусна той ръце в отчаяние. – Как бих могъл?
— Лъгал си ме през цялото това време!
— Не. Алмака ми е свидетел, че ще се оженя за теб в същия този миг, ако ти го пожелаеш.
— Колко удобно, защото след това ще станеш цар. Кажи ми, това ли бе намерението на благородния ти баща от самото начало? Даде ли ти наставления как точно да ме съблазниш?
— Македа... – Лицето на Макар бе измъчено. – Моля те...
— Кажи ми, че това не е бил негов план, че той не е заговорничил с другите да ме види на трона.
— Съюзниците отдавна се споразумяха, че няма да има предложения за брак, за да не бъдат поставени мотивите им под съмнение от Хагарлат. Не и докато...
Зашлевих го. След миг, все още смаяна от себе си, му ударих още една плесница.
— Колко предвидливи са били всички! А през всичките тези години аз си мислех, че съм забравена – до тази вечер. И дори малко преди това не ме предупреди! За всички нощи, в които ти се отдавах, можеше поне тази услуга да ми направиш в замяна.
Той се обърна към мен и повиши глас:
— Как можех да ти кажа? Не виждаш ли, че се разкъсвах надве? Как да те накарам да ми повярваш? Кажи ми и ще го направя!
— Твърде късно е. И сега тези хора идват да ме призоват и аз трябва послушно да ги последвам? Няма да го направя!
Развиках се на Забиб да спре да приготвя багажа ми, да остави всички неща. Всичко около мен, светостта на тези покои – моето убежище, място за учене и покой, а по-късно и на вечери, изпълнени с откривателството на любовта... всичко бе осквернено, празно. Тук плаках в прегръдките на Макар първия път, когато дойде при мен не като крадец, а като човек, способен да ме изцери с думи, ласки и поглед. Тук се надявах да прекарам остатъка от живота си в сладостно доволство, ровейки из моята непрекъснато нарастваща библиотека със свитъци, загърбила събитията от миналото си.
И сега всичко се разпадаше пред очите ми, докато планините на Сава се виждаха в далечината пред мен.
Сълзи на унижение се стекоха по бузите ми, горещи и солени като дългото Червено море.
— Македа... – хвана ме Макар за китките. – Любов моя...
— Не ми говори за любов. Моля те. Имай милост.
Той ме придърпа към себе си в пристъп на отчаяние.
— Кажи ми какво искаш и ще го сторя!
Исках да го отпратя – да тръгне и да прекоси морето с тези хора, да ме остави на мира. Но дори и сега не можех да понеса мисълта да остана между тези стени без него. Бях приела на драго сърце изгнанието, защото означаваше безопасност за мен. Заради Макар тези самотни дни се бяха превърнали в най-прекрасното време на света.
— Отпрати тези хора – казах аз. – Живей с мен тук, както преди. Нека всичко остане такова, каквото винаги е било. Ако си искрен, остани с мен, въпреки че никога няма да стана царица.
— Колко дълго ще бъда в състояние да те опазя, когато на престола седне друг? Първата му задача ще бъде да погуби всеки съперник. Наистина ли мислиш, че животът ти ще е в безопасност, ако брат ти носи короната?
— Тогава нека избягаме в провинцията и да забравим, че някога сме спали между стените на дворец! Ще отглеждаме овощни градини, ще обработваме ниви. Ще изживеем дните си спокойно...
Но още докато казвах това, осъзнавах невъзможността и абсурда на тази мечта, подобно на илюзията ми за свобода през всичките тези години. Всъщност не молех него, а бога, който някога ме бе освободил там, в Сава, и сега искаше отплатата.
— Не мога да се върна. Не мога. Не мога...
Закрих очи с треперещите си ръце, все още не знаех дали говоря на любимия си, или на Алмака.
Макар ме хвана за раменете.
— Ако искаш, ще избягаме в провинцията и ще изживеем дните си заедно като обикновени, неизвестни хора. Кажи само една дума и ще го направя. Но ти никога няма да бъдеш в безопасност. Никога няма да живеем спокойно. Постоянно ще надзъртаме през рамо, ще се боим и негодуванието ти към мен ще нараства все повече и повече.
— Никога.
— Да. Защото единственото място, на което някога ще си в безопасност, е престолът. И ще дойде ден, когато ще се запиташ дали истинското ти място не е там, където боговете са ти посочили. Смяташ ли, че е грешка, че ти си първородното дете на царя? Че родителите ти са от един и същи царски род? Не виждаш ли, че съдбата те е предопределила за нещо повече? Не искаш да си пионка. Тогава не позволявай да те превърнат в такава! Ти си по-умна от всички тях, по-учена от всеки мъдрец. И някога обичаше Сава.
Да. Така беше. Преди майка ми да ме напусне и да премине в задгробния живот и аз да се откажа от гласа си. Преди Садик да отрови покоите ми и Пунт да се превърне в мое убежище макар и само защото не бе Сава, която бях опознала.