Тази сутрин бях сънувала нейните дъждове. В идните дни щях да се питам дали това не бе поличба. Така и не бях успяла да прогоня миналото и бях живяла винаги в страх от неговите пипала дори когато канех търговци от пристанището на вечеря, за да чуя вести от дома и техните истории. От безопасността на залите в Пунт следях деянията на съвета, променливите политически ходове на племената, новините за разрастването на култа към Алмака и на храмовете на баща ми, построени в негова прослава.
Алмака, богът на ревящия бик и на лунния цикъл, на когото се бях обрекла преди толкова много години.
Сава ме бе намерила в сънищата ми. Сава ме намери тук. Може и да бях напуснала Сава, но тя никога не се бе отказала от Билкис. И сега видях, че част от мен, по-мъдра и по-проницателна от съзнанието ми, през цялото време се бе подготвяла за всичко това.
Някъде навън във въздуха се извиси пискливата песен на мухоловка.
Затворих очи.
— Попита ме какво искам да направиш.
— Да. Назови го!
— Ако стана кралица, никога няма да се омъжа за теб. Ако се омъжа за теб, ще се измъчвам до края на живота си за твоите подбуди. Искам някаква сигурност в този свят. И така, ти няма да станеш мой съпруг и никога няма да бъдеш мой цар. Какво ще кажеш сега?
— Че ти ще бъдеш по-добра царица от всички царе преди теб.
Отпуснах глава на рамото на Макар. Ръцете му се обвиха около мен по-нежно, отколкото преди, вече не ме стискаха. Най-сетне той издиша дълго и колебливо, сякаш през цялото това време бе сдържал дъха си.
— Остани с мен – казах аз.
— Ще ти служа през целия си живот.
Час по-късно излязох от тази стая, както смятах, завинаги.
Не бях царица. Още не. Но вече не бях и принцесата, която бях преди. Тази сутрин се качих на кораба на брега на тясното море и отново приех името, с което Сава ме познаваше: Билкис.
И така дните ми на забвение приключиха. Бях на осемнайсет години.
ТРЕТА ГЛАВА
Когато затворих очи, ми се стори, че усещам аромата на стичащия се по дърветата ливан. Казват, че уханието на Сава се разнася чак до Червено море и из целия южен залив. Тук, в долината на Марха, човек почти можеше да повярва в това.
— Принцесо.
Отворих очи и се втренчих в шатрите и в камилите на хиляда и двестате мъже от различни племена, събрали се в началото на безбрежната пустош.
Над тях облаците се скупчваха на бели разпенени кълбета. И все пак небето не се стоварваше буреносно върху нас.
Това е знак от Алмака, казаха хората преди дни в южната крайбрежна равнина. Моят жрец Асм, който бе дошъл с мен от Пунт, принесе в дар на бога камила – жертва, която определено не можехме да си позволим и следователно Алмака трябваше да я оцени.
Застаналият до мен Макар посочи с ръка. Конници в северния край на долината.
— Хайде – казах аз, прикривайки лицето си с воала. Насочих камилата си надолу по билото.
Влизането или излизането от Сава криеше огромни опасности. Човек можеше да мине през коварните планини след горещата като самата преизподня крайбрежна равнина само за да се изложи на присмеха и нападенията на павианите. Или през океана от пясък на по-голямата източна пустиня, превърнала се в гробище за безброй нашественици. Единственият проходим път минаваше от север, през оазисите на Джауф – и то само ако пътникът имаше роднински връзки с местните племена или богатства за търгуване... Можеше да се стигне и от юг, от пристанищата през долините, но само ако разполагаше с кораб.
Именно планините и пясъците бранеха независимостта и богатствата на Сава, а не опасното море. Плаках, когато стигнахме до южното пристанище. Не от облекчение, че успяхме да изпреварим дъждовете, и не защото ни посрещна южното племе от Урамар с така необходимите ни провизии и камили. А защото не мислех, че някога отново ще имам щастието да видя високите планини на Сава.
Макар имаше право. Някога бях обичала Сава. И сега, като завръщащ се любовник, щом я видях, сърцето ми бе прокървило.
Но завръщането ми си имаше своята цена. Когато навлязохме в планинските проходи на Катабан, за първи път от много години Садик се появи в кошмарите ми. Мятах се насън, цялата обляна в пот, трепереща под вълнения си плащ сред хладината на късната пролет.
— Махай се! – казах същата нощ на Макар, който се бе събудил и се опита да ме утеши. Последвах го почти веднага навън от шатрата, като се препъвах и ми се гадеше от мръсотията наоколо.
Хагарлат ме преследваше през високите плата, а мрачното лице на баща ми се надвесваше над мен, докато се спускахме към великата долина Байхан. И въпреки че Макар ми прости избухването, той повече не ме докосна.