Не можех да си намеря място. Сега Пунт бе потънала в сенки земя отвъд тясното море, а Сава ме посрещаше с демони. И така, аз се втурнах напред, в единствената посока, която ми оставаше: на север, към столицата.
Точно когато достигнахме края на лагера, нещо премина над билото на планината на фона на свъсеното небе. Присвих очи и се загледах във волния полет на един лешояд, докато облаците се скупчваха над главите ни.
Лагерът бе изпълнен с множество различни диалекти, остри и гърлени, опитващи се да надвикат буреносния тътен, идващ отвъд хоризонта. Старейшините на племената бяха потънали в оживен разговор под навеса на командната шатра.
Проблесна светкавица и гръм разтърси околността. В долината въздухът не помръдваше.
Когато приближих шатрата, един по един благородниците замлъкнаха.
Сред тях имаше непознат за мен човек, може би няколко години по-млад от баща ми, допреди миг увлечен в разговор с Халхариб.
Дванайсет чифта очертани с кол очи ме огледаха едновременно. Дали трепнах, докато вървях към тях, дали стъпките ми станаха по-колебливи? Как ли ме възприемаха тези мъже, които не знаеха нищо за мен освен родословието ми? Дали някой от тях виждаше в мен своята царица, или бях просто средство за постигане на собствените им цели?
Погледнах всеки от тях поред, новодошлия – последен от всички.
— Това е Уахабил – каза Халхариб. – Неговото племе е родствено на твоето.
Не беше необходимо да ми казва: веднага разпознах стария слънчев диск на богинята Шамс, проблясващ по ножницата на камата му. Приветствах го като роднина, докосвайки забуления си нос до неговия. Той беше набит, не по-висок от мен, с необичайно светли очи и рядка брада, която не успяваше да покрие челюстта му.
— Хората ми чакат в съседната долина – каза Уахабил.
— Носиш ли новини от близките ми? Мислех си, че...
— Един конник пристигна от Мариб – прекъсна ме Халхариб.
Погледнах го, после бавно се обърнах отново към Уахабил.
Сърцето ми се сви.
— Твоят царствен баща е мъртъв, принцесо – каза мъжът. – Хагарлат постави сина си на алабастровия трон. Ние отказахме да му се закълнем във вярност. Роднините ти се събират и в момента в Сирвах.
Тишина.
Уахабил бавно се наведе напред, с ръце на коленете си.
— Поздрави, царице наша.
Халхариб, донякъде формално, последва примера му заедно с Набат и мъжа от Аман. А после и Яса, и вождовете на Урамар и Аусан, и останалите от Източен Хадрамаут, които се бяха присъединили към нас от крайбрежната равнина, и четирима други, чиито племена внезапно забравих. Един по един те се приведоха напред, шепотът им изпълваше все още застиналия въздух.
Отвъд сенника тези, които бяха достатъчно близо, за да видят и чуят ставащото, почнаха да викат и да падат на колене на групи, след това на вълни, техните гласове се издигаха до небето, носейки името ми до облаците във висините.
Поздрав, царице! Царице Билкис.
Инстинктивно се обърнах към Макар, но той също бе свел глава към сухата долина, разкривайки шията, която бях обожавала толкова много нощи, приведена самата аз над нея.
Внезапно повя силен вятър, понесе се през долината и разтресе сенника на шатрата, докато небето на юг се разцепваше надве.
— Съберете хората си – каза Халхариб, загледан в настъпващата буря. – Тръгваме към Мариб.
Тази нощ загубеният преди толкова много години глас на майка ми се завърна при мен. Отначало беше само тихо тананикане в ухото ми, докато съзнанието ми още спеше. Песен като вятъра, от който плющеше покривалото на входа на шатрата ми, ромон на дъжд на фона на тътена на планинската буря. Това беше приспивната песен на Сава, на нейните планини и виещи се в кръг плата, музиката на терасираните й хълмове по време на пролетния потоп, когато водите се стичат надолу, към полетата и овощните градини.
Това беше песента на майка ми. И сега тя бе моя.
В долината Байхан привлякохме хората от племената на Кахар и Аусан. Движехме се бързо, минавайки през оазиси, вече населени с водни кокошки; Хагарлат, без съмнение, бе свикала съюзниците си преди седмици, а вестта за моето пристигане скоро щеше да стигне до нейните шпиони, а може вече и да беше стигнала.
Мълвата се бе разнесла до най-отдалечените селища и оттам идваха хора, за да хапнат край нашите огньове или за да ни поканят край техните – да споделим „маста и месото“, както се казваше в този край, любопитни да научат какво се случва или поне да зърнат завърналата се принцеса, която искаше да стане царица. Най-богатите колеха кози и агнета – понякога по десет животни, за да нахранят войската, без те самите да опитат от месото. Един мъж изпрати четиримата си синове да се присъединят към нас на сутринта, крещейки: „Спомни си верния си слуга Амияса! Спомни си Амияса и му дай благоволението си!“.