Междувременно от дъждовете в равнините малките уади за една нощ се бяха превърнали в реки, стичащи се към очакващите ги полета, където работниците се трудеха да оправят пробивите в каналите.
Следваха ни вдовици с голи деца, прегърбени старци, останали само с по един зъб, скитащи се гладни братя и сестри, чиито препаски приличаха по-скоро на дрипи. Най-осиромашалите и забравени хора от различните племена, пострадали от болест или от пресъхналите през зимата кладенци, също идваха да ядат край лагерните огньове. Предполагах, че всеки път им се даваше нещо за ядене – най-малкото купичка камилско мляко, но когато видях как неколцина мъже отпратиха млада майка и децата й, се вбесих.
— Савското царство изобилства от тамян, който струва теглото си в злато – гневно казах на Уахабил. – Как е възможно някой, който живее по тези земи, на които завиждат всички други народи, да гладува?
Тръгнах след младата жена и поканих нея и децата й в шатрата си.
— Мъжете ги отпращат, защото провизиите им намаляват – обясни ми по-късно Макар с тих глас. – Вече се наложи няколко души от племето урамар да заколят камилите си.
— Дайте й моята дажба, ако никой не иска да я нахрани, и една от завивките ми.
Въпреки това тази нощ не гладувах. По-късно научих, че и Уахабил, и Макар бяха споделили храната си с жената, която си бе тръгнала преди зазоряване.
Отначало пътуването към вътрешността на царството ми приличаше на безкраен цикъл от яздене, нощуване на каменистата земя, заобиколени от еднообразната гледка на налягали камили, уморени за сън. През тези първи дни не осъзнавах случващото се и усещах единствено топлия пролетен полъх под задушното облачно небе, твърдостта на седлото и нощния студ, промъкващ се под плаща ми. И мухите, които безмилостно хапеха и камили, и хора.
Но докато небето се спускаше над западните планини, оловносиво и натежало от дъжд, осъзнах, че вече не заспивам от изтощение от прехода на мига, щом легна, а лежа будна, заслушана в пръхтенето на притаилите се наблизо в нощния мрак гепарди и в яростното грачене на соколите скитници призори.
Разстоянието до Мариб се скъсяваше и се затягаше като невидимо въже около мен, когато установих, че съм напрегната не от изминалите в път седмици, а от съдбовните дни, които предстояха.
Ако ни победяха, знаех много добре каква участ ще ме застигне. Мъжете от племето ми и съюзниците ми рискуваха живота си в замяна на бъдещите блага, от които можеха да се възползват. Но какво щеше да стане с моя жрец Асм, който бе дошъл с послушниците си по моя молба? С моя евнух Яфуш, който спеше пред шатрата ми, и с Макар, който дискретно идваше при мен всяка нощ? Каква щеше да бъде тяхната съдба, ако се проваляхме?
Алмака ще избави всички ни.
Но не ставаше въпрос само за нашата съдба. Битката започна още с отплаването ми от бреговете на Пунт, където поех на път към няколко решаващи сблъсъка. Живяла в странство през последните шест години, аз бях царица, която нито познаваше враговете си, нито можеше да се осланя на предаността на съюзниците си. Бях царица, чиито велможи възнамеряваха да участват в борба за надмощие кой от тях да се ожени за мен и да поеме властта. Налагаше ми се дори да настоявам да яздя редом с тях, за да остана в течение на кроежите им. Дори трябваше да извоювам правото си въобще да яздя, като заплаших, че ще подпаля донесената за мен носилка. Очевидно предпочитаха да ги придружавам като свещения сандък, който армията на дядо ми е носела на бойното поле – да бъда символ, който гарантира суверенитета на този, който го притежава, но е лишен от идентичност и собствена власт.
Алмака ме повика обратно в Сава. Алмака трябва да ме дари с мъдрост.
Говорех рядко, но изслушвах всички. Научих бързо с кого мога и с кого – не, да се съюзя. Кой има най-добрите шпиони. Кои вождове предвождаха всички останали. Кои племена притежаваха най-добрите камили, кои имаха най-здравите племенни и роднински връзки и най-непримиримите вражди.
Нишка по нишка започнах да разплитам паяжината от преданост, амбиции и гняв, в центъра на която се бях озовала още преди години без мое знание. И когато към нас се присъединяваха нови племена, правех това, в което се бях усъвършенствала с течение на времето: учех се. Наблюдавах ги. И преценявах – върху кого е добре да упражня най-голямо влияние, чия подкрепа да потърся първо, на кого мога да разчитам и на кого не бива да имам доверие.