Не бях подготвена за реакцията на мъжете от племената, които се сепнаха и се развълнуваха видимо. За десетките, последвани от стотици след тях, хора, които паднаха на колене. Видях с крайчеца на окото си как Халхариб се взря в мен и как Уахабил се покланя ниско. Жрецът ми гледаше изумено, а Макар бе протегнал длани към мен, сякаш не бях жената, която бе спала стотици нощи в прегръдката му, а богиня.
След това Асм, който отначало искаше да изчакаме и да проведем ритуала в храмовия комплекс в Мариб, обяви случилото се за божествен знак и заяви, че никога повече няма да се съмнява в мен.
— Кажи ми, дъще на Алмака, видение ли имаше?
Поклатих глава и той като че ли се разочарова от отговора ми.
Не му казах, че не съм търсила поличби. Че за мен ритуалът бе едновременно израз на себеутвърждаване и протегната ръка за ужасяващ съюз. Дъщеря на Алмака. Дори баща ми, върховният жрец преди мен, не бе посмял да се назове „син на бога“. Но той е нямал нужда от такова признание, той бе използвал престола си като средство за налагане на религиозния култ, а не обратното.
Сега моят триумф или провал щеше да бъде споделен и от бога на луната – името на Алмака щеше да бъде безвъзвратно прославено или опетнено от изхода на този поход за поколения напред.
И ако аз бях в плен на лунния бог, той също ставаше мой заложник.
Зарових скъпоценна нефритена огърлица на поляната, преди да вдигнем лагера.
Ще се видим, когато се кача на престола.
Същия следобед небето избухна и се изля над планините.
В източния край на долината Хариб ни посрещнаха почти седемстотин мъже, които се заклеха във вярност към мен. Половината от тях бяха мои сродници; лицата на малцината, които някога познавах – братовчеди, роби и чичовци – вече смятах за непознати. Роднините на Халхариб и Макар, предвождани от бащата на любимия ми, съставляваха другата половина.
Забелязах начина, по който прикриваха любопитството си как изглежда лицето ми зад воала, начина, по който един от тях се взря в очите ми, преди да вдигне дланта си за поздрав. Значи, вече бяха научили за обявяването ми за върховна жрица. И някак си почувствах, че заради това сега се бяхме отдалечили още повече.
Изпитах облекчение, когато един от тях каза:
— Братовчедке, помниш ли как някога играехме в двореца? Ти беше на четири години, а аз на пет и хванах един гущер за теб. Сега съм готов да посека мъжете от Севера в твое име!
Отвърнах, че го помня, и го прегърнах, но част от спомените ми от онези години отдавна беше заличена.
Вече бяхме в западната периферия на пустинята Сайхад, която оформяше югозападния ъгъл на пустошта. Имаше храна за добитъка, а на мястото, където великата уади някога бе текла през жадните за нея пясъци – полска поветица, вечнозелен тамариск и острица от миналата година.
Ако оттук човек поемеше на север и на изток, можеше да броди с месеци и да се изгуби из дюните и каменните плочи, да се изтощи, да се обезводни или да полудее, преди да срещне друга заблудена душа. Още от първите дни на сътворението обширните пясъци защитаваха източната граница на Сава и легиони нашественици бяха заровени под техните пясъчни вълни.
Тази нощ, когато мъжете се разделиха по родове и семейства край огньовете, за да се нахранят, група хора дойдоха от пустинята, хвърляйки пясък във въздуха, за да покажат, че идват с мир. Те бяха обитателите на смъртоносната пустош, които понякога навлизаха сред пясъците и живееха там в продължение на месеци – наричаха ги „вълците на пустинята“.
— Казват, че наблизо има кладенец със сладка вода от дъждовете по това време на годината – разказа ми мъжът от Аман по-късно. Кимна на изток, към пустинята отвъд. – Дошли са тук, за да напоят камилите си след месеците, през които кладенците им са били пресъхнали. Но са жадни и за вести. Не бяха чули за смъртта на баща ти, нито за пристигането ти. Ако предложиш на тези мъже камили или ножове, те ще се присъединят към нас.
— Ще изпратя някого да говори с тях. А къде са моите съюзници, твоите сънародници? – попитах аз.
Братовчед ми, племенникът на баща ми, бе казал, че съюзниците на Хагарлат са може би пет, дори и седем хиляди души или повече.
— Ще дойдат – каза той, като напъха стръкче кат в устата си, преди да се отдалечи от моя огън.
— Вече не му вярвам – каза Макар, след като се промъкна същата вечер в шатрата ми.
Луната бе тъмна – идеална нощ за засада. Но засега разузнавачите не бяха забелязали нищо подозрително.
— Защото е от Севера ли? – казах аз, докато се облягахме на купчина дисаги. Пригладих косата назад от лицето му. Докосвах го за първи път от много дни насам.