— Не. Защото не те гледа така, както другите.
Засмях се.
— Как би трябвало да ме гледа?
Мъжете от племената бяха сурови и калени в бой воини. Макар също бе воин – и създател на воини, но на двайсет и пет години все още нямаше белези от суровите удари на войната, от които сърцата на мъжете закоравяваха толкова бързо.
— Дори не го осъзнаваш, нали? Ти си от друг свят. Никога не съм те виждал такава, каквато беше в онзи ден. Мога ли да се осмеля да те докосна, дъще на Алмака?
— Трябва да го сториш.
Облегнах се назад и пръстите му погалиха лицето ми, плахи като дъх. Навън бе започнало да вали.
— Македа...
— Сега съм Билкис – промърморих аз, улавяйки палеца му с устните си.
— И все пак аз винаги ще мисля за теб като за Македа – дори когато станеш моя царица, дълго след като се омъжиш за някой велможа или дори за фараона на Египет. Дълго след като забравиш Пунт... и мен.
Ухапах го лекичко.
— Никога не говори така. Освен това не си ли чул слуховете? Аз проклех първия си годеник и той умря. А и да не би да смяташ, че Халхариб и останалите мъже не те виждат как влизаш или излизаш от шатрата ми? Те знаят, че не съм девица. Ако не са разбрали и преди това.
— Бързо ще ти простят и двете неща, когато станеш царица.
— Няма значение. Ако не си ти, няма да е никой друг.
Не му казах, че вече преосмислях обета си от Пунт, че никога няма да се омъжа за него. Имаше достатъчно време за това.
Смехът му беше тих и – както ми се стори – тъжен.
— Така говориш сега. Но ще дойде ден, когато твоите съветници ще те убедят да сключиш съюз с някой по-могъщ владетел. А ако те не го направят, аз ще го сторя.
— Ти се закле да останеш с мен.
— И винаги ще бъда с теб, дори да не деля постелята ти.
— Защо казваш това? – Зачудих се колко силно ли го бях засегнала в онези първи нощи след завръщането ни. – Има и други начини да се сключи съюз. Сам си казвал, че съм умна. Мислиш ли, че ще се отдам толкова лесно на друг, знаейки, че ти си наблизо? Не. Няма да ти позволя да си отидеш.
Той остана безмълвен, когато легнах до него, но това нямаше значение. С времето щях да му докажа думите си. Не можех да си представя живота тук или в Пунт, или където и да е без него.
Но след това... стомахът ми се сви от тревога.
— Със сигурност си мислил за тази възможност – започнах аз бавно, – че ще те задържа при себе си, дори да стана царица – както самият ти искаше.
— Наистина ли ме питаш това сега?
За момент се чуваше само все по-усилващият се ромон на дъжда.
Когато не казах нищо, Макар внезапно се изправи.
— Ти заяви, че никога няма да ме направиш цар, и аз го приех. И това ми струваше повече, отколкото предполагаш. Не виждаш ли начина, по който ме гледат? Начинът, по който твоите съюзници се умълчават, когато приближа? Те са твърде предпазливи, за да покажат явно презрението си, но изпитват такова, защото се радвам на твоето благоволение.
— Те завиждат!
— Дори и да е така, казвам ти, че трябва да се омъжиш по сметка, и го правя от любов към теб, макар всъщност да искам само аз да те притежавам! Какво повече е нужно, за да те убедя? Отдадох ти гордостта си, тялото си, живота си!
Наведох се и го стиснах за раменете. Думите му ме засрамиха.
— Прости ми – промълвих аз. Повторих, шепнейки: – Прости ми.
Мина сякаш цяла вечност, преди тялото му да се отпусне.
— Интригите на тези племена заразиха и двама ни – продължих аз. – И аз, и ти... ние спахме разделени един от друг прекалено дълго време.
Пригладих спусналата се на врата му коса. Той обърна глава и дори в тъмнината видях въпросителния му поглед. И после се озовах в ръцете му, и го прегърнах силно, а трополящият дъжд заглуши въздишките му.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Събрах се с племенните водачи на разсъмване, в широкия участък с храсти на края на пустинята. Шест грамади от камъни, груба имитация на колоните от храма в Мариб, показваха, че мястото се използва като светилище на открито от номадите и преминаващите пътници.
Ниман, моят братовчед, бе осигурил жертвеното животно, вързано пред нас – млад ибекс.
Ниман би могъл да е цар, ако баща му бе оцелял от военните кампании на Агабос. Но нито един от синовете на великия владетел не бе оживял, с изключение на баща ми, и така престолът се бе паднал на него. Животното проблейваше от време на време, върховете на младите му рога бяха извити леко един към друг, образувайки съвършен полумесец над челото му.
Ниман донесе и друга вещ, която не мислех, че някога ще зърна с очите си: маркаб.
Бях виждала маркаб единствено в рисунките на победите на дядо ми по вратите на бронзовия храм. Но сега стоеше пред мен, като че ли възкръснал от фризовете с изобразената легенда.