Отворен сандък – като ковчег, от акациево дърво, украсен със злато и щраусови пера, маркабът е едновременно и знак за начало на битката, и военен трофей. Златни рога се извисяваха от основата и на двете му страни – техните несъразмерно големи полумесеци напомняха за родственика на бога на луната, бика. Армията на моя дядо бе носила „кораба“ – което всъщност означава маркаб, в битка, а вътре в него бе седяла девствена девойка с голи гърди и никой враг никога не го бе пленявал. Но маркабът бе изчезнал в последните години от царуването му, или поне така се говореше.
В лагера се възцари тишина, когато хората го видяха. Носеха го десетима мъже на раменете си, а двайсетина други тичаха отстрани. Гледката напомняше за паметния ден, в който воините се бяха оковали за рамката му, за да защитят девствената повелителка на войната до последния си дъх. Когато стигнаха до поляната, видях сглобките, с които можеше да се закрепи на гърба на камила.
Двама прислужници, подкрепящи ме отстрани, ме доведоха до мястото; час по-рано Асм ми бе дал да пия отвара – горчив татул и корен от лунно цвете*. Бях повърнала илача и бях отказала да изпия остатъка, след което повърнах още два пъти.
[*Другото име на маргаритката. – Б. пр.]
Коленичих пред маркаба, устата ми бе пресъхнала, разплетената ми коса падаше до земята и се извиваше на къдрици по бедрата ми. Една фигура в роба се извиси над мен, закривайки небето. Асм. Позлатеният череп на бика на Алмака сякаш се издигаше от върха на самата му глава, очите му бяха черни безкрайни дупки, носната кухина приличаше на назъбена гримаса и когато го зърнах за пръв път, за малко да изкрещя.
Той заговори и въпреки че познавах добре дрезгавия тембър на гласа му, ми се стори, че думите идват от призрачната уста на черепа на животното, докато планината тътнеше някъде на запад.
— Поднасяме ти дара на кръвта – вода, сол и глина на живота, за да чуеш молбата на дъщеря си. Алмака, боже на луната и гръмотевиците, чуй слугата си и отговори!
Ръката му замахна. Пет плоски камъка политнаха по смайващ начин във въздуха, преди да паднат на земята. Два от тях лежаха обърнати: символът на черния дроб и символът на кръвта.
— Алмака, чуй ни и отговори – шепнеха хората от племената, струпали се покрай поляната, поклонници на Ам и Саин, на Астар и Уад, боговете на слънцето, на луната и на Зорницата, на полето, дъжда и гръмотевиците; боговете на техните земи, предци и кланове.*
[*Ам – бог на слънцето и на климата в Древен Катабан. Саин – бог на слънцето в Древен Хадрамаут. Астар – бог на утринната звезда, Зорницата (Венера), в западносемитската митология, женското му съответствие и партньор е Астарта (Ищар). Уад – основен бог на минейското племе (днешен Йемен), името му означава „любов и приятелство“. – Б. пр.]
Всички се прекланяха пред боговете на земите, през които минаваха, както аз бях отдала почит на Саин, когато прекосих крайбрежната равнина, и на Ам – в Катабан. Но сега се намирахме в суверенната територия на Савейското царство.
Сава и Алмака над всичко.
Жрецът се обърна на изток, където бледата и сребриста нарастваща луна започваше бавно да се издига над пустинята. Ножът във формата на полумесец блестеше в ръката му – копие на сърпа в небето.
— Алмака, дари дъщеря си с победа, дари с бързина мечовете на нейните роднини и съюзници. Разкрий ни дали те ще потеглят към Мариб на този ден! Дай ни ясни поличби и името ти ще се помни заради милостта ти към твоя народ! Дай ни победа, за да бъдеш почитан навеки. Сава и Алмака над всичко!
„Племената се договарят с боговете – помислих си аз, разсейвайки се от ритуала. – Както сигурно правят всички хора.“ Но договорката ми преди няколко дни бе единствено между мен и самия бог.
Асм коленичи над младия ибекс, държейки го за главата. Не разбрах кога замахна, помня само как ножът проблесна надолу невероятно бързо и бавно се издигна отново нагоре. За един застинал във вечността миг кръвта се появи като зловеща усмивка по млечнобялото гърло и после се плисна като червена дъга във въздуха.
Помощник на жреца падна на колене, за да събере кръвта в златен съд. Гледах как се изпълва, докато зрението ми се замъгли и пред очите ми заиграха петна, пурпурни като пръските кръв по ръба на купата. Нямаше вятър; металическият мирис на кръвта стигна до ноздрите ми, имах чувството, че я вкусвам.
Наблюдавах втренчено, омагьосана от гледката, докато животът гротескно изтичаше от животното пред мен и то безжизнено се строполи настрани в пръстта със завързани крака.