Когато Асм пристъпи, за да разпори корема му, си казах, че трябва да погледна встрани, и дори реших, че съм го направила, въпреки че виждах как помощникът му допира купата до ръба на зейналата рана.
Вонята на червата... раздирането на плътта, приличащо на разкъсването на дебели конци... Асм, окървавен до лакти, разрязващ черния дроб...
С ужасено изумление наблюдавах как той оглежда органа и след това деликатно го разрязва на части, белейки го като плод.
— Знамението е благоприятно – заяви Асм. – Тръгваме към Мариб още днес!
От тълпата се надигна мощен вик, пулсът ми, който и без това предизвикваше силно туптене в ушите ми, се ускори още повече.
— А какъв ще бъде изходът от битката? – извика някой.
Жрецът предаде червената пихтиеста маса на друг помощник и пое купата с кръв от първия. Със закъснение осъзнах, че е дошъл да коленичи пред мен.
— Дъще на Алмака, погледни в купата и ми кажи какво виждаш.
Откъснах очите си от черните гнезда на черепа.
Ето я купата. Толкова много кръв. Наведох се напред, надникнах в този червен кладенец, хаос от живот и смърт. И за миг ми се стори, че не съм на тази поляна, нито тук, в края на пустинята, а в двореца. Че съм момиче, притискащо се в мъртвата си майка, стиснало косата й между пръстите си. Че отново съм на дванайсет години и отчаяно се нуждая от спасение. Видях рубините от гривната на майка ми, така пурпурночервени – като петънца кръв, стичащи се по ръба на златната купа...
Видението ми се замъгли, после ме напусна напълно. Рязък звън заглуши слуха ми.
— Царице моя, какво виждаш? – попита Асм някъде от много далеч.
— Ливан. Благовония... – чух се да казвам.
Посегнах към него, но той се бе изправил на крака. Залитнах напред, опитвайки се да се хвана за нещо. Ръцете ми докоснаха ръба на купата и я изблъскаха настрани.
— Пътят на тамяна – каза Асм сякаш от разстояние. – Пътят на благовонията – изрева отново той. – Алмака ни разкрива бъдещото ти успешно царуване!
Племената избухнаха във викове – всички, с изключение на Макар, който ме хвана за раменете, докато ръцете ми все още бяха протегнати, а от пръстите ми капеше кръв.
Той ме вдигна в прегръдката си и извика да ми донесат вода и нещо за ядене. Когато след миг ме погледна, лицето му беше свъсено и облачно като небето на запад. Докоснах го.
Помирихме се безмълвно, отчаяно, в номадската постеля през дългата нощ, посрещайки изгрева заедно. И аз се заклех пред себе си в спокойните мигове на зазоряване, че преди края на лятото ще се омъжа за него. За мен нямаше значение какви са били и все още са намеренията на баща му. Щях да му доставя измамното удовлетворение, че кроежите му са постигнали успех. Не ме вълнуваше това, защото всъщност печелех аз.
Един мъж дотича от лагера. Надигнах се и забелязах размазаната кръв по лицето и гръдта на Макар от предишния ден.
— Воини, идват от север! – извика мъжът. – Стотици!
Всички около нас инстинктивно се пресегнаха към мечовете си, но мъжът от Аман обяви със силен глас:
— Видя ли, царице моя! – посочи с брадичка към голямата войска на хоризонта. – Моите хора дойдоха.
Докато воините се приготвяха, спрях край маркаба и плъзнах ръка по позлатените му рога. Подръпнах разсеяно едно щраусово перо. Позлатата бе много фина, много гладка, без драскотина. Дървеният материал беше от акация, доколкото можех да преценя. Перата имаха свеж вид – твърде свежи и нови, за да са влизали в битка толкова отдавна... Много хитро.
Потеглихме на запад, за да се срещнем с хората от Аман в равнината на Мариб. Мъжът бе прав; бяха стотици. Те се присъединиха към нас, попълниха десния ни фланг. Наближаваше пладне, започна да вали. От дъжда косите се слепваха, а воалът се залепваше на лицето ми. През цялата сутрин от близките селища идваха още хора и вече наброявахме близо четири хиляди: обединен кралски ескорт, символ на военно съгласие и обща цел.
Пред нас, отвъд уади Дана, която минаваше успоредно в наше ляво, се виждаше краят на южния оазис на Мариб – зелено петно сред заобикалящите го пясъци на пустинята. Сърцето ми започна да бие учестено.
Не таях надежда да видя някога отново тези полета, нито смятах такава среща за благоволение от страна на боговете. Но сега сърцето ми подскочи при вида на ширналата се уади, на реките от сънищата ми, които бяха оживели пред очите ми. И ето го там храма в южния оазис, свързан със столицата чрез тесен издигнат каменен път над водата.
Когато стигнахме до източния край на по-малкия северен оазис, Ниман рязко се извърна назад на седлото си. Повдигна копието си и извика:
— Сава и Алмака над всичко!