Най-близките до нас воини подеха рефрена и за минути той се превърна във вик от четири хиляди гърла, заглушаващ дъжда и звука на водата.
Но точно когато трябваше да видим стените на Мариб, извисяващи се на хоризонта на запад, самият хоризонт сякаш се разлюля като мараня през жарък ден над прашен път. За момент ми се стори, че ми се привижда заради отварата на Асм, че все пак съм погълнала няколко капки. Но след това разбрах какво е.
Редици мъже от Севера. Редици и още редици след тях.
Набат даде сигнал да спрем. Кратък звук от рог се изви от средата на войската и предаде заповедта нататък.
Макар се приближи и прошепна:
— Нека жрецът те поведе през пътя към храма. Сега. – После се обърна към Яфуш: – Пази я.
Вдигнах рязко ръка и спрях Яфуш.
— Не.
Макар се наведе припряно към мен.
— Не можеш да наблюдаваш битката в безопасност оттук. Не и срещу толкова много врагове!
— Няма да се скрия зад някакви стени, когато други се бият в мое име.
— Върви сега, докато има време – изсъска той.
— И какво – да чакам известие? Пратеник, който да дойде и да ми съобщи дали съм царица, или не?
— Всичко губи смисъл, ако те убият! Аз ще дойда за теб сам, когато битката свърши. Ще влезеш триумфално в града. Но дотогава поне ще имаш убежище там.
Не беше нужно да довършва изречението си, знаех какво не изрича до края: „Ще имаш убежище... ако се провалим“.
— И какво ще правя в това убежище? Ще изживея живота си като жрица, останала до смъртта си зад стените на храма? – тръснах глава аз. – Няма да напусна маркаба си. И няма да те изоставя.
— Забрави ме! Аз не трябва да знача нищо за теб! В името на Сава...
Но нещо – нещо твърде дълго останало скрито в мен, твърде отдавна забравено – се надигна. Справедлив, бурен гняв. Съпротива да се отрека отново от рожденото си име или от първородното си право заради срам или от страх, отново да тръпна от страх. Изведнъж всяка мисъл за преживения позор, всеки трепет от ужаса на миналото се свлякоха от мен като ненужна черупка и се превърнаха в прах.
— Смяташ ли, че не знаех за опасността, когато се съгласих да се върна? Че не бях наясно, че мога да бъда убита в мига, в който стъпя на сушата, или в който и да е момент след това? Аз съм дъщеря на майка си и повече няма да се крия! – казах и извисих глас. Отметнах воала си. – Аз съм дъщеря на царя, богопомазания от Алмака!
Обърнах се и се провикнах към воините около себе си:
— Аз съм внучка на великия Агабос, обединителя на Сава! На кого е този маркаб според вас? Беше негов. Сега е мой. Сега е наш!
Зад мен се надигнаха викове, мечове разцепиха въздуха. Пред мен Халхариб и останалите пълководци се бяха обърнали и ме гледаха. Нямаше значение, че това не бе изгубеният маркаб на дядо ми. Вече щеше да бъде. Надигнах се на седлото.
— Може ли смъртен човек да победи избраника на боговете? Ние сме деца на Алмака, който ни обещава невиждани досега блага и богатства! Сава! И Алмака! Над всичко!
Виковете преминаха в нечуван рев.
До мен Макар изглеждаше смаян. Устата му се движеше, нашепваше безмълвни думи, но аз някак си ги чух.
Коя си ти?
Разнесе се сигнал от рог. Редиците на мъжете от Севера бяха започнали да напредват, скъсявайки разстоянието между нас. Стоящият отпред Набат ги оглеждаше и сякаш си шепнеше сам на себе си. Стоящият до него Халхариб се наведе напред на седлото си и после му каза нещо бързо.
Набат се провикна към нас през гълчавата.
— Те са малко! Имаме предимство!
— Имаме всички предимства – повтори Ниман с мрачна усмивка. – Сава и Алмака!
За един кратък миг, преди мъжете да се спуснат напред, равнината изчезна надалеч. Остана само Макар, който ме гледаше със същото недоумяващо изражение на човек, който някога те е познавал, но вече не.
И после бойните редици се втурнаха, отнасящи всичко и всички със себе си като мусоните, които бушуват из високопланинските клисури.
Препускахме през северния оазис. Сякаш хиляда души на камили яздеха край мен. Три хиляди чифта крака, събрани заедно, внезапно пробудени – мъже, погълнати доскоро в градския и селския живот, внезапно върнати към свирепите си номадски корени, като опитомено животно, което подивява при мириса на кръв.
Може би причината бе в забавилия се ефект на татула в отварата на жреца, но макар да знаех, че никога не съм яздила толкова яростно в живота си – и толкова бързо – докато тези мъже препускаха покрай мен, красиви в свирепия си устрем, и цветовете на дрехите им и на чуловете на камилите им се сливаха в смайваща мозайка, за миг ми се стори, че просто плавам, че се рея спокойно и камилата под мен ме носи като нежна вълна. Забравих за ужасяващо стресиращия поход от изминалите седмици.