Яфуш бе плътно до мен и стискаше поводите ми, Макар яздеше от другата ми страна с изваден меч. Ленът и коприната съставляваха моята броня, а камата беше единственото ми оръжие.
Пред нас първата редица на враговете ни сякаш се огъна и се изви на една страна. При рязката повторна атака на фланга моите стрелци се наклониха в седлата си и изпратиха мощен залп напред. В далечината се видя как противниците се свличат на всички страни на земята като неравномерно падащи зъби в нечия уста.
Но ето – имаше завъртане, редицата не се бе пречупила, по-скоро се бе извила и се плъзгаше като свлачище към левия фланг. Набат крещеше към Халхариб, който сякаш не го чуваше, докато нашата войска бе обхваната от разстилащ се като мъгла смут.
Бях забавила ход, почти болезнено усещах, че губя скорост, докато ме изпреварваха същите мъже, които довчера край огньовете галеха камилите си, своите любими домашни питомци, а сега крещяха имената им яростно.
Нещо не беше наред. Погледнах назад към голямата дупка, отворила се сред хората ни – не към образувалото се разделение между тези, които бяха на камили, и пешаците, а към това между десния фланг и центъра. Дълъг момент на объркване... и след това – внезапен сблъсък на остриета и просветване на желязо там, където не би трябвало да има.
Макар изкрещя над шумотевицата.
Затворих очи и ги отворих отново, исках да видя ясно какво се случва. Загледах се в десния фланг, който сякаш се бе свил навътре в себе си и се блъскаше в хората от Катабан.
Какво ставаше?
И тогава разбрах.
Мъжете от Аман ни бяха предали.
Пред мен ездачите залитнаха наляво към настъпващите мъже от Севера. Всеки момент щяха да ни обградят.
— Принцесо!
Гласът на Яфуш, който можеше с дни да не промълви и дума, ме сепна. Никога не го бях чувала толкова разтревожен. Той ме сграбчи и разбрах, че иска да ме измъкне от битката, преди северняците да са достигнали до пътеката към храма и да направят бягството ми невъзможно. Дръпнах рязко повода, но бе твърде късно. Големият нубиец сграбчи туниката ми в мига, в който камилата ми се стрелна напред.
Подскочих, издигнах се във въздуха и се стоварих силно обратно на гърбицата й.
Паднахме назад и Макар изви глава към нас. Погледна ме за последно и светкавично се спусна надясно заедно с воините на баща си.
Яфуш ме издърпа, протегнат през врата на камилата си и ниско приведен, в мига, в който най-накрая атаката започна. Мъжете падаха покрай нас на земята, от гърдите, бедрата и гърлата им стърчаха стрели.
Огледах се и видях разширяващата се пропаст сред нашата войска, след като Набат и мъжете от Сава се втурнаха срещу северняците и подкрепиха хората от Катабан срещу предателското племе от Аман.
Наблюдавах случващото се, смътно осъзнавайки, че ми е трудно да дишам, разтърсвана от всяка стъпка на подскачащата камила.
Яфуш се отклони от равнината към тясната камениста пътека, когато отряд северняци се насочи към нас, за да ни пресрещне.
Макар. Къде беше Макар? В един кратък промеждутък видях падналите мъже, камилите, душещи своите неподвижни господари или разсеяно лутащи се сред ранените.
Ето я увитата в дълга роба фигура на Асм, който се държеше за крака.
И след това я видях. Безцелно вървяща, с килната на една страна глава: бялата мъжка камила, която носеше маркаба.
Дръпнах се толкова рязко, че плаща ми се скъса и се свлече от раменете ми, а аз се прекатурих напред. Нямаше политане във въздуха този път – земята ме посрещна безмилостно и дъхът ми секна. Пълзях пипнешком през калта, борех се отчаяно да си поема въздух, но белите ми дробове отказваха да се разширят. Силна болка ме прониза между ребрата. За миг си помислих, че съм била улучена.
Някъде някой извика: Сава и Алмака!
Дъждът биеше в очите ми, привиждаха ми се звезди в сумрак, който не съществуваше.
Съзрях Яфуш, заобиколен от северняците, струваше ми се, че звънът на сабите им долита от далечен свят, в който звуците бавно заглъхват и изчезват. Помислих си: „Умирам“. По-добре тук, по този начин, отколкото в двора, пред Хагарлат. По-добре с лице в калта.
Но Макар се сражаваше тук. Асм. Яфуш и хиляди мъже, жертви на сделката, която сама бях сключила с Алмака.
Ставай.
Когато най-накрая поех въздух, изпитах мъчително пронизване – бунтуващите ми се дробове най-накрая се бяха възпламенили отново.
Шумът от битката също нахлу в ушите ми.
Завъртях се и болката премина към ръцете ми, сърцето ми заби лудо в ушите. Надигнах се от калта, тежка и същевременно безтегловна, земята продължаваше да се върти под краката ми. Около мен, в оазиса, навсякъде лежаха тела като окървавени гадателски камъни.